Бог, такси, отечество

И още: книгата "Направени от вина" на Йоанна Елми, албумът Blink-182 на Blink-182 и филмът The Game

Какво мисля

Три момичета се качват в такси посред нощ. Очевидно са пили. Шофьорът оставя две от тях, докато третата заспива в таксито. Той си вади телефона и започва да я снима за TikTok, за да може едва няколко часа по-късно хиляди хора да ѝ се подиграват колко е пропаднала, защото пила алкохол - както и още няколко хиляди да обясняват на таксиджията колко е тъп.

Ако не сте гледали репортажа на “Нова” по случая, гледайте го. Показателен е. Любимата ми част е тази, в която таксиджията цитира Божиите заповеди и обяснява, че всичко това е, за да може момичето “повече да не прави такива неща”. Момичето, да повторим, е направило всичко както трябва - излязла е, пила е и е решила да се прибере с такси, възможно най-отговорния и безопасен избор.

За съжаление тя не е сметнала две неща. Първото е, че очевидно приятелките ѝ не са особено добри хора. Второто е възможността да попадне на таксиджия, който не само е пристрастен към внимание и социални мрежи, но очевидно няма и никакви задръжки по отношение на тривиалности като лично пространство или закони.

Показателно е и друго. Масовото въоръжаване на всички с телефони с камери, които могат да снимат и стриймват нонстоп, в продължение на вече около 15 години, почти изцяло изтри чувството, че не всичко трябва да бъде снимано. Да, очевидно, че все още има вълна на възмущение, но с всеки ден тя става все по-малка, докато броят на хората, на които това не им прави впечатление, постоянно расте. Един от големите ми страхове по отношение на обществото е, че е възможно умните очила с камери да станат масови, в който случай вече всички ще заживеем съвсем буквално в “Кръгът” на Дейв Егърс.

Нека оставим случая с таксиджията настрана. През последните години в западните медии има един куп материали по отношение на това, че по-младите пият много по-малко, отколкото предшестващите ги поколения. Имало е какви ли не опити за обяснение за това - от здравословен начин на живот до бълнувания за едно по-възвишено поколение, което рязко и синхронно е решило, че не пие.

Най-убедителният отговор, който съм чувал или чел, е друг - по-младите не пият, защото цената на това да се изложиш вече е прекалено висока. Рискът да се напиеш и да свършиш някоя глупост и да те е срам пред приятели е едно. Рискът да се напиеш, да свършиш някоя глупост и някой да те снима, след което вовеки веков да те има в интернет, е съвсем друго. Преди месеци например си говорих с приятел за това, че ако някой ден решим да се занимаваме с политика, вероятно ще ни извадят тонове снимки от гимназията, на които сме пияни. Той вдигна рамене и каза, че го е приел отдавна.

Момичето в таксито е имало особено лошия късмет да попадне на човек, който не само иска да я снима, за да може други хора да ѝ се подиграват, че е пияна (макар в съобщения да ѝ пише, че не това е била целта му), но и такъв, който е болен за внимание. За съжаление го получава. Ще ви излъжа, ако кажа, че това е първият клип, който гледам с въпросния таксиджия. Надявам се скоро възможно най-много от клиентите му да заведат искове срещу него.

И ако цитирането на Божиите заповеди не е достатъчно тъжнозабавно от страна на таксиметровия шофьор, в друг момент от репортажа той добавя: “Живеем във времето на шоуто. От Римската империя, Нерон го е казал: дай на хората хляб и зрелища и всичко е ОК”.

Нерон не е казвал нищо подобно, но не това ми е мисълта. Намирам за далеч по-тъжнозабавно, че в неговата глава той е този, който предоставя зрелищата, т.е. императорът. Господине, вие не сте Амон-Ра, вие само карате колесницата.

(Между другото, надявам се шофьорът да не е някой от милионите необуздани фенове на “Екаквотое”, предвид, че ползвах същата сентенция за тема преди две седмици.)

---

Какво чета

“Направени от вина” на Йоанна Елми (2021)

Мръсен топ, както казват децата. Най-добрата българска книга, която съм чел в последните поне три години, вероятно и повече. Подходих към “Направени от вина” с нулеви очаквания и си я взех само защото книгата е преведена вече на N на брой езика - с други думи, да видя за какво е цялата дандания. Въпросът беше дали това е защото Йоанна Елми е доста организирана жена или защото книгата е наистина много добра. Отговорът, оказва се, е и двете. Книгата има една слабост и тя е, че понеже става дума за дъщеря, майка, баба и прабаба, в някои моменти това е много объркващо, защото майката не винаги е майката, а може да е и бабата, понеже тя пък е майка на майката. Веднъж щом свикнете със структурата на романа, всичко е на ниво - сюжет, стил, послание. Надявам се да не е толкова автобиографичен, колкото звучи или най-малкото да е преувеличен, защото психическият тормоз е прекалено добре описан. Милион бонус точки отгоре, че вътре се съдържа препратка към един от най-добрите телевизионни репортажи в историята на българската журналистика.

---

Какво слушам

Blink-182 - Blink-182 (2003)

Едноименният албум на Blink-182 съдържа най-добрата песен на цялата група, а именно I Miss You. Тя е и една от най-добрите песни въобще на новия век, тоест няма за какво да спорим коя е звездата на албума. Албумът обаче не се изчерпва само с нея. Целият си заслужава - тийнейджърският поп пънк е сведен до минимум и е очевидно, че групата е опитвала да звучи по-сериозно. Получило им се е, като освен I Miss You бих отбелязъл с много високи почести Always. Забавно-любопитно-случайно в албума има песен с Робърт Смит от The Cure, с когото имаше дует и в предишния албум, за който писах в бюлетина - последният на Оливия Родриго.

Ако не ви се слуша целия албум, слушайте: I Miss You, Always, All of This, Easy Target

---

Какво гледам

The Game (1997)

Майкъл Дъглас играе в прекалено малко нормални филми. The Game не е един от тях. Филмът се усеща като анахронизъм от десетина години преди да излезе - прекалено плитък, прекалено кратка завръзка, без много фонова информация за героите, която да те накара да ти пука за тях. Предвид, че именно в следващите години трилър жанрът ще бъде усъвършенстван, при това точно от Дейвид Финчър, режисьорът не The Game, това е по-скоро слаб филм по негов собствен аршин.