Зрелищата са за богатите

И още: книгата "Жигосаният" на Джоан Роулинг, албумът You Seem Pretty Sad For a Girl So In Love на Оливия Родриго и сериалът Off Campus

Какво мисля

Любимото ми занимание по време на Световното първенство по футбол е да броя празни седалки. За съжаление не мога да броя чак до такива големи числа. Полупразните стадиони не са изненада за тези, които следят какво се случва с цените на билетите за концерти през последните години. Хляб и зрелища, но зрелищата вече са само за богати.

Когато бях малък, футболът се смяташе за низше забавление. Не само в България - Англия и Италия бяха особено пословични с ултрасите си, за всичко на Изток от Виена да не говорим. Дори в Испания - дълго е за обяснение, но на един мач между Барселона и Реал преди доста години се търкаляше прасешка глава.

Не знам дали футболът беше такъв, защото беше евтин и съответно привличаше по-бедните или по-бедните толкова обичаха футбола, че го държаха евтин. Знам обаче, че някъде там се започна с превръщането на футбола в забавление за високата средна класа, с все по-скъпи билети и съответно с полирането на публиката. Световното първенство в САЩ, Мексико и Канада е затварянето на този кръг. Футболът, а и други вече бивши форми на забавление за работническата и средна класа, като рок концертите например, вече са прекалено скъпи за хората, които действително ги харесват.

Но да се върнем на празните седалки на настоящето световно. Вече ви казах единия отговор на въпроса защо - защото цените са високи дори за билети “първа ръка”. Това е подробно документиран феномен. Но има и проблем с билетите “втора ръка”. Билетите са скъпи, да, но пак се разпродават, затова на вторичния пазар вървят още по-скъпо, до безумни цени като 4000 долара за мач от груповата фаза.

Това, както се досещате, е парадокс.

Как така едновременно и билетите са скъпи, и се изкупуват, и няма билети, но и на вторичния пазар са безумни цените, но и те се купуват? Ами така - като една част от билетите не се купуват от хора, които ще ходят на мач (или концерт), а се купуват от хора, които купуват билети, за да продават билети. Просто това работят. Такива хора винаги е имало, но в миналото купуването на билети беше физическа работа, затова тези хора бяха малко. Сега е работа на телефон и понеже не изисква усилие, някои хора изкупуват хиляди билети за всяко масово събитие и после ги препродават на почти гарантирана печалба, при това дебела.

Има и друго, напълно несвързано обяснение, конкретно за това световно, а и вероятно за всички бъдещи. Една част от празните седалки са от хора, които имат билети и то не просто евтини, а безплатни. Хора, които са ги получили като социални придобивки в работата си - защото работят в някой от спонсорите на първенството. Вие сте служител на Lenovo и получавате билети за мача между Южна Корея и Чехия. Чудесно, но на вас не ви пука за Южна Корея и Чехия, не ви се ходи до Гуадалахара и като цяло не обичате футбол. Вие сте празна седалка.

Билетите не са единственото, което направи зрелищата прекалено скъпи. Навсякъде, където има голямо събитие, целият живот поскъпва. Това е неприятно, ако живеете там, но е още по-неприятно, ако все пак трябва да пътувате, за да гледате нещо - например концерт. В момента, в който даден концерт или фестивал е обявен, цените на нощувките се вдигат многократно. Ако не ми вярвате, погледнете цените на най-обикновени стаи за периода на фестивала Phillgood в Пловдив. И там говорим за сравнително малък фестивал с The Cure и Gorillaz, не за Тейлър Суифт и Rolling Stones, да кажем.

Всъщност българите е трудно да се оплакваме. Билетите за повечето събития в страната продължават да са ниски, особено в сравнение с чужбинските. Преди две години например гледах Ед Шийрън за около 50 евро - абсрудно ниска цена спрямо цените на билетите за концерти в Западна Европа или САЩ. Футболът също е значително по-евтин, но това се дължи преди всичко на старите стадиони.

И все пак, конкретно в музиката, има поне частично логично обяснение и от страна на изпълнителите. Мат Шадоус, вокалистът на една от любимите ми групи Avenged Sevenfold, го беше обяснил преди година и половина - турнетата са ужасно скъпи и за самите тях. Казано накратко, за изпълнителите от най-високия ешелон има ограничен брой технически хора, които могат да покриват изискванията им по отношение на шоута. Тези хора струват пари, местенето на сцени с тирове - също. И така цените стават двойни, тройни и нагоре. После се появяват и приятните хора, които купуват и продават билети за забавление, но те са толкова дълга тема, че трябва да я оставим за някой друг път.

Трагедията във всичко това не е само в празните седалки, напротив, те са някакъв вид надежда, защото все пак унизителните гледки едва ли се харесват на пиарите на FIFA. Трагедията е, че това, което се вижда и чува като публика на големи събития все по-често не са задължително най-големите фенове, просто най-платежоспособните.

---

Какво чета

“Жигосаният” на Джоан Роулинг (2025)

Досега всяка следваща книга от крими поредицата на Джоан Роулинг беше ако не по-добра, то поне на същото ниво спрямо предходните. След като вдигна летвата недостижимо с последните две книги - “Мастиленочерно сърце” и “Отприщен гроб” - “Жигосаният” определено не е на тяхното ниво. Историята тук е малко надолу с главата - има тяло и трябва да бъде открито чие е, а не кой е убиеца. В края, разбира се, и двете стават ясни, но не и преди това да бъдат заплетени (понякога ненужно сложно и трудно за следене) възели в над 900 страници. В предходните книги имаше фонова тематика от езотерика и култове, тук опитът е да бъде с масонските организации и ритуали, но общо взето не се получава. По-големият проблем е, че сериозна част от книгата е отделена за романса между двамата главни герои, който аз по начало не одобрявам, но за съжаление явно в последните две книги от поредицата това ще е доминиращ сюжет. Нищо от това не прави “Жигосаният” слаба книга, напротив, но понеже е осма в поредицата - тя и без това ще си остане само за нас, диван-криминалистите.

---

Какво слушам

Olivia Rodrigo - You Seem Pretty Sad For a Girl So In Love (2026)

Оливия Родриго продължава да е най-доброто, което най-модерната поп сцена може да предложи. Няма нещо, което да харесвам в нея повече от факта, че пише цели албуми, а не песен по песен. Третият ѝ албум е по-различен от предходните, но и трите са класа. В предишните два албума имаше множество скучни пиано балади, които работеха като гарнитура за учудващо мощни рок песни. Тук пак има скучни пиано балади, но този път са гарнитура към напомпано диско, което ѝ се получава също толкова добре, колкото рока. Има и интересен дует с Робърт Смит от The Cure, на които Родриго е огромен фен - дотолкова, че една от най-добрите песни в албума се казва… The Cure. Другата песен, която заслужава специално споменаване, е Expectations.

Ако не ви се слуша целия албум, слушайте: Expectations, The Cure, My Way, Drop Dead

---

Какво гледам

Off Campus (2026)

Off Campus е екранизация на книгата The Deal, но впечатляващото в цялата работа е, че сериалът няма почти нищо общо с оригинала. Историята е (ненужно) разширена, така че 300 страници книга да стане осем часа сериал; цели герои са сменени; основният сюжет е променен до неузнаваемост. Общото между двете е, че и в книгата, и във филма, основният сюжет (въпросната сделка от името) приключва много бързо. Друга голяма разлика е, че книгата е около 50% порно, докато сериалът в този аспект е разводнен - и, честно казано, за добро.