Не, не идва поредният спасител
И още: книгата Book Lovers на Емили Хенри, албумът The Strange Case Of на Halestorm и филмът Wuthering Heights
Какво мисля
Българската политика е мястото, на което богатството на българския език отива да умре. Като започнем от думи като “заедност” и “евроатлантизъм”, чието съществуване в речника май-май се появи след като бяха измислени от д-р Доган и д-р Цветанов, преминем през класиката “колеги, виждаме това, което виждаме” и завършим с поетиката на всяко едно заседание на Народното събрание, морфологичният анализ на българския политически живот е тъжно занятие.
Има обаче една конкретна част от политическия език, която успява да ме дразни значително повече от всички останали: клишетата. Като се започне с “рулетката на мандатите”, “домовата книга”, “парламентарната аритметика”, “политическата логика”, се изприщвам сякаш ще карам втора шарка. А ако някой някрая пита и “кой ще вземе третия мандат”, съм готов за една бърза процедура по акупунктура с пергели.
Но дори и в света на клишетата не всички са равни. Има едно клише, което просто бие всички останали. То не само твърдо отказва да умре, но и има невероятното свойство колкото повече мислиш за него толкова повече да осъзнаваш, че в него няма никакъв смисъл. Става дума, разбира се, за “идва поредния спасител”.
Никой никога не е обяснявал какво точно означава “спасителя”, но по контекста на милионите изказвания за него, можем да изредим няколко негови очевидни характеристики: политик, който идва с големи заявки за радикална промяна към добро; който има малък или никакъв политически опит; и който печели много гласове на базата на първите две.
През последните 30 37 години като спасители са били определяни Иван Костов, Симеон Сакскобургготски, Бойко Борисов, Слави Трифонов и тук-таме Кирил Петков. Предупреждението е, че идва поредният спасител, Румен Радев, след което директно или индиректно се предупреждава да не се гласува за спасители, защото… нали.
Аз съм тук, за да ви кажа, че няма такова нещо. Няма нов спасител, защото цялото клише е глупаво. Има само един човек, който покрива всички критерии за спасител и това е Симеон Сакскобургготски. Симеон Сакскобургготски идва с минимален или нулев политически опит, обещава радикална промяна и печели 120 депутати. Всички останали се провалят в поне един критерий, а някои и в повече от един.
Нека ги минем един по един. Иван Костов успява да спечели 137 депутати през 1997 г. и го прави с обещания за радикални промени. Дотук добре, но по това време Костов вече е политик с доста дебел опит - две години министър на финансите (винаги е забавно да споменеш на костовист, че Костов е бил министър в кабинет на БСП) и още три години лидер на опозицията. Той определено не идва от изневиделица.
Същото е и при Бойко Борисов - голяма победа (117 депутати), обещания за радикални промени, но и значителна кариера преди това - четири години главен секретар на МВР, четири години кмет на София. Трудно е да наречеш горните двама котка в чувал.
За такава може да мине Слави Трифонов, но на него му липсва друго - голямата победа. Трифонов технически печели избори през юли 2021 г., но с фотофиниш и едва 67 депутата. Толкова няколко месеца по-късно печели и Кирил Петков, който иначе покрива другите критерии - малък опит, но смели обещания. Простата парламентарната аритметика показва, че няма как хем да си спасител, хем да идеш на завъртането на рулетката с мандатите с едва 67 депутата. С толкова дори в домовата книга не можеш да влезеш. Такава е политическата логика.
Така стигаме до Румен Радев, който за момента покрива само един критерий - че идва с големи обещания. За аргумент, че не е ясно какво предлага, е абсурдно да се говори - човекът е назначавал пет правителства.
Критерият за обещания за промяна също така е доста плитък и най-големият ми проблем с клишето за спасителя. Всички лидери на (нови) партии обещават радикална промяна - това им е работата. Няма как да спечелиш избори, ако кажеш “ми кво, добре сме си” или “е има някои дребни неща за шлайфане, ама като цяло е окей положението”.
Тук клишето за спасителя се сблъсква с едно друго мое любимо - за “добрите сили”. Преди няколко години гореспоменатият Кирил Петков бе солидно критикуван и подиграван за този си израз (който впоследствие стана осмиващо клише), но той общо взето каза на висок глас това, което всички партии и политици казват заобиколно. Разбира се, че всяка партия смята себе си за добрите и останалите за лошите. Това е крайъгълния камък на политиката - вие трябва да гласувате за нас, защото иначе ще дойдат/останат другите, които ще направят нещо лошо, например да ви ограбят.
Не на последно място, подигравателното клише за поредния спасител страда от една голяма логическа дупка и тя е, че според него никога не трябва да се гласува за нова партия. Аз обаче казвам друго: гласувайте за когото искате. Или не гласувайте въобще. Не ме интересува. Само не ползвайте клишето за спасителя.
Какво чета
Book Lovers на Емили Хенри (2022)
Наистина ли чета чиклит романтична комедия? Да, наистина. Няма особено високи шансове да се задържа в жанра, но ми беше интересно какво чете човек около мен, както и очевидно милиони млади и не толкова млади жени по цял свят. Book Lovers е книжния еквивалент на филм по Hallmark (т.е. следобеден филм по “Нова”) - лека и формулативна история, но от друга страна добре написана и приятна за четене. На моменти се присмива на собствените си клишета, което го приемам за плюс. Съвсем между другото, понеже докато я търсих прегледах един куп книги от същия жанр на стелажа - повечето от тях са с много красиви корици, както е и тази. Цветни, минималистични, готови за сторита и инстаграми. Нищо чудно, че продават здраво.
Какво слушам
Halestorm - The Strange Case Of (2012)
В българския език съществува хубавата дума “тупалка” и тя кореспондира прекрасно с песента I Miss the Misery на Halestorm, която те рита в зъбите и на първото, и на десетото, и на петдесетото слушане. Не всички песни от The Strange Case Of са чак на тази висота, но значителен брой от тях са близо до нея. Албумът започва с няколко по-тежки песни (Love Bites), минава през някои по-леки балади (Break In) и се връща обратно към тежкото в края (You Call Me a Bitch…). Halestorm определено се справят по-добре с по-тежките, а Лизи Хеъл има глас да повдига планини.
Ако не ви се слуша целия албум, слушайте: I Miss the Misery, Mz. Hyde, Love Bites, You Call Me a Bitch Like It’s a Bad Thing
Какво гледам
Wuthering Heights (2026)
Новата адаптация на “Брулени хълмове” не беше планирания филм за този брой на бюлетина, но толкова много ме изненада, че се намести. Изненада, шокира, втрещи - всичките думи са на място и всичките ги имам предвид в негативен смисъл. Филмът започва с масов купон на градския площад по случай обесването на неназован човек, но някак си след това режисьорката Емералд Фенел успява да направи нещата по-зле. Лентата е 30% порно, 20% психически тормоз - включително и държане на жена на каишка, защото защо не - и 50%, които покриват част от романа по циничен и изкривен начин. Може би поне всичко е направено по впечатляващ, умен и хитър начин? Не, не особено. Филмът е слабо извинение да се направи софткор порно с Марго Роби, въпросът е само имаше ли нужда да е фенфикшън на “Брулени хълмове”.