Непосилната лекота на "последните 30 години"
И още: книгата Gong Infinite на Майкъл Люис, албумът Turn on the Bright Lights на Interpol и филмът "Дзифт"
Какво мисля
Има нещо притегателно, може би дори неустоимо в това да изречеш фразата “последните 30 години”. Преди две седмици Христо Янев обясни расизма на футболен мач във Враца с последните 30 години. Седмица по-късно слушах 80-минутно интервю на Ивайло Мирчев, който обясни актуалните политически събития пак с последните 30 години. За него дори се предполага, че повече би трябвало да не харесва годините преди тях, но ето нá - все ни бута към тия 30 години.
А те даже вече не са 30, понеже нищо особено интересно не се е случило през 1995 г., но репликата е толкова удобна, че хич не се и интересува от календара. През 2019 г. дори аз издадох песен, която се казва “30 години не стигат”, но поради простата причина, че тогава наистина се навършваха 30 години от въпросното събитие, което всички имат предвид.
От тогава минаха още шест и въпреки това 30-те години си стоят. Ако сме буквалисти (а аз определено съм), трябва да приемем, че повечето хора се оплакват от станалото след избирането на Жан Виденов. Преди това няма проблем. С всеки ден избутваме прозореца напред и напред, защото времето си минава, но годините си остават 30. До две години Костов ще е виновен.
“Последните 30 години” - репликата, не самите години - е вероятно най-успешният продукт на соцносталгията. Забравете например за годините преди това. Много е неблагозвучно да кажеш, че нещата са зле заради последните 81 години. Просто звучи криво. Още по-криво е да кажеш последните 147 години, хеле пък последните 629 години или най-немелодичното, последните 1344 години.
Въобще историята на България явно започва преди 30 години и според мен е крайно време всичките години преди това просто да ги изтрием. И без това някои историци се карат дали трябва да броим за начална година 681 или 632. Каква по-чиста работа от това да си кажем, че всичко е почнало преди 30 години и всяка година да си я бутаме с още една напред? С един куршум два дрона - хем вечна младост, хем ново начало.
Другото, което решава, е въпросът от кога започваме да броим историята. Когато някой твърди, че Крим е руски, че Македония е българска и че Калифорния е мексиканска, той има предвид, че някога въпросната земя действително е била такава. Въпросът е кога и защо не броим времето преди това, когато не е била. С репликата “последните 30 години” този проблем изчезва. Ние знаем много добре какво е било преди 30 години и това е началото на историята. Оправяйте се.
Шегите и иронията настрана, искрено впечатляващо е колко дълбоко просмукана е репликата и колко малко мисъл се вкарва в нея. Тя, подобно на други вечни хитове от златния фонд, като “съсипаха я тая държава” и “едно време какво беше”, хвърля абстрактна вина върху никой и нищо конкретно. Това е доста удобно, защото така хем всички са виновни, хем никой няма проблеми със съня. Ако попитате кой е виновен за последните 30 години, е най-вероятно да получите друг абстрактен отговор: политиците (и различни разновидности: Държавна сигурност, руснаците, еврогейовете, Америка за България), но иронията е, че политиците също са съгласни. И те не ги харесват тия 30 години.
Въпросните години, разбира се, са митичния преход, но той е митичен просто защото не е ясно какво точно представлява и какви са конкретните изисквания, които трябва да бъдат свършени, за да приключи. Според мен, например, е приключил още 1997 г. Огромен брой хора не са съгласни и все чакат да свърши, но това ни връща на първия въпрос - какво точно трябва да свърши? Трябва да питам Христо Янев.
Другото и по-важно е, че когато става дума за последните 30 години, винаги става дума за случилото се конкретно в България и още по-конкретно политически. Това е откровено глупаво. Фактът, че в последните 30 години масово хората са проимали първо телевизия с повече от един канал, след това интернет по домовете си, а накрая и в джобовете си, е много по-важно.
Колкото до мен, когато стане 2039 г., ако още ни има, ще се съглася и аз - съсипаха я тая държава последните 30 години.
Какво чета
Going Infinite на Майкъл Люис (2023)
Going Infinite разказва историята на много бързия възход и още по-бързия срив на борсата за криптовалути FTX и по-конкретно нейния създател, Сам Банкман-Фрайд. Книгата е много по-интересна, отколкото предполага горното кратко описание, заради изключително странния път, по който Банкман-Фрайд стига до това да бъде един от най-богатите, а за кратък миг може би и най-богатия човек на света - както и, разбира се, до затвора, където се намира и в момента. Самият Банкман-Фрайд е, меко казано, странен човек, включително по всяка вероятност и по медицински причини. Книгата е критикувана за това, че е прекалено емпатично настроена към Банкман-Фрайд, мнение, с което не съм съгласен. Ако се интересувате по какъвто и да било начин от криптовалути и бизнес истории тип The Big Short (дело на същия автор) - силно препоръчвам, книгата е брилянтна. Един от ревюиращите я беше нарекъл втората най-добра книга за криптовалути след несваляемата от върха класика Digital Gold на Натаниел Попър. Трудно бих могъл да не се съглася.
Какво слушам
Interpol - Turn on the Bright Lights (2002)
Не разбирам пост пънка. Напълно разбирам какво го прави отделен жанр и именно това в него не ми харесва - еднообразните китарни рифове с чиста или съвсем леко изкривена китара, всичките изсвирени с една и съща права ритмика. Разбира се, проблемът тук е, че на мен това конкретно не ми харесва, но ако ми харесваше - да, вероятно щях да искам повече от него и нямаше да имам против еднообразието. Turn on the Bright Lights на Interpol е албум, за който съм слушал толкова много, че накрая ми стана неудобно, че не съм слушал самият албум. Очевидно е, че не е моето нещо, но е обичан от толкова много хора, които са ми близки приятели и чието мнение ценя високо, че напълно приемам проблемът да е в мен. И въпреки това - толкова ли щеше да ги заболи китаристите да си поразмърдат малко китката на дясната ръка?
Ако не ви се слуша целия албум, слушайте: Obstacle 1, NYC, Hands Away
Какво гледам
Дзифт (2008)
Филмът “Дзифт” страда от същия проблем, от който страда и голяма част от българската проза - тя отчаяно иска да бъде поезия. В романите това се постига с тонове, тонове, тонове ненужни сравнения, метафори, черниочикатмаслини и вкарването на всяко наблюдение на автора за живота някъде по страниците, обичайно под формата на случайно подхвърлен афоризъм. Във филма това е станало чрез постоянния говор зад кадър от страна на главния герой, напълно ненужно поетичен за затворник. Ако това не ви е проблем, “Дзифт” със сигурност е от по-добрите български филми, които съм гледал. Историята е сравнително проста, излишно усложнена от накъсания начин на разказване, но въпреки това - достатъчно интересна. Голямата сила на филма безспорно е начина на заснемане и решението да бъде черно-бял. Също така диалогът звучи що-годе естествено, което винаги си заслужава да се отбележи в български филм.