Гласувайте. Или недейте
И още: книгата "Въздържателят" на Иън Макгуайър, албумът Blurryface на Twenty One Pilots и филмът The Accountant
Какво мисля
Няколко дни преди парламентарните избори през октомври 2022 г. бях поканен да говоря в Американския университет в България (АУБГ), където имаше среща с граждани на тема защо е важно да се гласува. В продължение на близо две години преди това бях направил поредица от репортажи относно купуването на гласове и най-странните резултати от секции на различни места в страната, така че бях силно инвестиран в темата.
Проблемът ми беше, че тези срещи винаги се превръщаха в повтаряне колко е важно да се гласува, най-често сред публика, която и без това по всяка вероятност ще гласува. Затова стигнах до три рационални аргумента.
Първо, каквото и да правите, парламент и правителство винаги ще има. Второ, гласът в България тежи несъразмерно повече, отколкото в повечето европейски държави. България има 240 депутати при 6 млн. души население и между 2 и 3 млн. гласуващи. Германия, за сравнение, има 630 депутати при 83 млн. души население и 50 млн. гласуващи. И трето - някой някъде си троши парите, за да неутрализира гласа ви, така че може поне да му вдигнете разходите с някоя и друга стотинка.
Това беше в един от последните месеци, в които мога да кажа (с неудоволствие, в ретроспекция), че бях политически активист. Горните аргументи все още важат, те са измислени така, че да важат винаги, но утре ще бъдат вторите поредни избори, на които не съм агитирал никой да гласува.
От 2022 г. се промениха много неща, но основните са две: осъзнаването, че изборите, особено когато са всяка година или няколко пъти на година, просто не са толкова важни. Те очевидно не са толкова важни за партиите и политиците, но по някаква причина са особено важни за поддръжниците им, които мога само да предположа, че са богати хора, предвид колко ризи късат на ден. Следователно не мога да кажа на някой с ръка на сърцето да гласува, защото е важно. Не правя и обратното - не убеждавам хора да не гласуват. Аз самият продължавам да гласувам.
Второто осъзнаване е, че ние никога не казваме на хората просто да гласуват. Ние им казваме как да гласуват. Ако вземем например аргумента с купуването на гласове, то той има доста очевидна дупка в себе си: какво, ако човекът, когото искате да убедите да гласува, накрая гласува за партия, която купува гласове? Това пробива дори икономическия аргумент, защото сваля разхода им за глас.
Както вече споменах, прекарал съм немалко време да се занимавам с купуване на гласове (отразяването му, не самото купуване), което е породило някои добри материали - най-добрият според мен е от област Разград*, но бих споменал и тези от Варна и Северозападна България. От този ми опит мога да ви кажа две неща: всички партии купуват гласове, защото е много лесно да се купува от самите кандидати на микрониво; но само две партии го правят в статистически значими мащаби, другите си харчат парите напразно.
Да оставим купуването на гласове настрана. Агитирането да гласува човек, който би пуснал вот за партия, която изповядва противоположни на вашите възгледи, също е контрапродуктивно, ако искрено вярвате, че изборите са важни и животоопределящи.
Например, ако не сте като мен и най-важна ви е геополитиката, защитавате проевропейската ориентация на България, бихте ли агитирали да гласува човек, който от януари насам отбелязва (по-често от обикновено) колко са се повишили цените в магазина и тук-таме го свързва с еврото? Или обратното, ако сте проруски настроен, бихте ли агитирали да гласува някой, който постоянно пътува до Франция, Германия, Италия и Испания и ги смята за еталон на съвременния свят?
Всички искат да гласувате, стига, разбира се, да гласувате като тях или поне не пряко против интересите им, което би обезсмислило или разводнило техния собствен глас.
Последният глупав аргумент в посока винаги да се гласува е, че няма как да няма за кого. Но, разбира се, има. Една огромна част от населението гласува с компромиси. Понякога тези компромиси се изчерпват и става вътрешно трудно да гласуваш, а пък не е особено приятно да се отвращаваш от собствения си граждански дълг.
Затова и вече не агитирам да се гласува. Нито пък да не се. Утре гласувайте - или недейте. Много хора са дали живота си за правото ви да гласувате, но впрочем същите са дали живота си и за правото да не го правите.
*Наскоро с тъга разбрах, че основният източник и главен герой в статията “От 4 до 7 часа е война” е починал. Един от най-интересните разговори, които съм водил в живота си и човек, заради чиято информация и история спечелих първата си журналистическа награда. Нека почива в мир.
Какво чета
“Въздържателят” на Иън Макгуайър (2020)
“Въздържателят” започва бавно, набира скорост и накрая свършва в нищото. Романът е добър, особено стилът на писане на Иън Макгуайър, но със сигурност не е на нивото на “Северните води”, друга негова книга, за която съм писал в бюлетина. Историята се развива в края на XIX. век в Манчестър, където ирландци се отдават на обикновен уличен тероризъм в битка за независимост. За съжаление тази основна тема на целия разказ не е особено дълбоко развита и въпреки че романът е в жанра исторически, се фокусира изцяло върху историята на микрониво: ирландски полицай, командирован в Манчестър, чиято цел е да спре членовете на ирландското движение, известни като фенианци. Книгата приключва в САЩ, което само по себе си е иронично и показателно колко много се губи фокуса на историята спрямо нейното начало. Остават си добрите думи за стила, заради който вероятно ще прочета и другите книги на Макгуайър, ако “Кръг” ги издаде.
Какво слушам
Twenty One Pilots - Blurryface (2015)
Повечето албуми започват силно и след това губят фокуса си, но Blurryface прави точно обратното - започва колебливо, с някои добри песни, някои смесени и откровено скучни, след което след половината вдига оборотите осезаемо. Искрено приятно изненадан съм от албума - преди да го слушам не знаех нищо друго от Twenty One Pilots, освен Stressed Out (която е от Blurryface) и Heathens (която не е). Единствено ме е яд, че куплетите на откриващата Heavydirtysoul звучат като съвсем отделна песен спрямо иначе чудесния припев. Големите звезди тук за мен безспорно са Polarize и We Don’t Believe What’s on TV. Goner също е топ песен за закриване, но мисля, че работи само като част от албума.
Ако не ви се слуша целия албум, слушайте: We Don’t Believe What’s on TV, Polarize, Tear in My Heart, The Judge, Stressed Out
Какво гледам
The Accountant + The Accountant 2 (2016/2025)
Първият филм The Accountant е супер, една от най-добрите смеси между екшън, драма и трилър през този век. Крисчън Улф (в ролята Иван Христанов) е педантичен аутист-счетоводител-и-не-само, който специализира в откриването на огромни финансови дупки. Целият филм е сериозен, но за съжаление не мога да кажа същото за втория филм, излязъл през миналата година. С всяка изминала минута The Accountant 2 става все по-несериозен и нереалистичен филм, докато накрая не се превръща в buddy cop комедия. Потърсих и се оказа, че това е търсен ефект и ще има трети филм, който вече ще си бъде наистина изцяло комедия. Може, но без мен. Гледайте първия и не си губете времето с втория.