Негово величество клекалото
И още: книгата The Undoing Project на Майкъл Люис, албумът Foreign Tongues на Rolling Stones и филмът In the Grey
Какво мисля
Миналата седмица бях в “Пирогов” - не заради мен, но очевидно не и по някой хубав повод. Измежду чакането се наложи да използвам тоалетната и там ме чакаше то - негово величество клекалото.
Клекалото е велика работа. Първите ми срещи с него са на много ранна детска възраст, във външни тоалетни на село, където просто няма канализация, т.е. няма и избор. Когато го видях в “Пирогов” обаче леко ме напуши на смях. Първо, защото там канализация има и винаги е имало. Второ, защото последният ремонт на “Пирогов” очевидно не е бил чак толкова далеч във времето, че даже и явно върви такъв и в момента.
С други думи, някой е взел съзнателното решение в най-голямото спешно отделение в страната да има тоалетна с клекало, което мога само да предположа, че е било аргументирано с железния довод пациентите да не се разглезват прекалено. По-рационалният медицински аргумент е, че клекалото е полезно за хора със стомашни проблеми, но от друга страна, те повечето хора в спешното не са там, защото са се наакали. Хората със счупени глави, крайници, припаднали, повръщащи - айде сега, да не знаят много-много. Пък и с тия кирливи 1.3 млн. евро за ремонт, какво очаквате? Златна тоалетна ли?
И това обаче не ми се струва като пълно обяснение. Дори да извадим клекалата от уравнението, в България има един широкоразпространен страх, че някой ще ни ака в тоалетната. Проблемът е, че хората доста често са извън вкъщи и също доста често им се ачка или поне пишунка. Преди три години Ваня Григорова, тогава кандидат за кмет, беше посочила това като един от проблемите на София, на което много хора ѝ се подиграха. Напълно ненужно, защото си е точно така.
Григорова очевидно не е единствената, стигнала до това заключение. От няколко месеца из София например има зелепни стикери с QR код, които водят до сайта Toaletna.com, който картографира къде, все пак, можете да идете до тоалетна. Най-новата иновация е да се отбележи къде дори е чистено или както е написано в сайта, “по-чистено”.
В защита на хората, които не искат да им се ползват тоалетните в заведенията, действително има хора, които просто не знаят как се ползва тоалетна. За мен, а предполагам и за вас, това е трудно за разбиране. Същевременно и аз, и вие, по всяка вероятност сме виждали трудно обясними (понякога и според законите на физиката) изпълнения в тоалетни на бензиностанции например.
Тези аргументи според мен не би трябвало да важат за обществени учреждения, нито за центровете на големите градове. В “Пирогов” например е безумие да има клекало, вместо нормална тоалетна. Безумие е и колко далеч от приоритетите на болниците е въобще цялостното спазване на хигиена, камо ли пък да си говорим за удобства.
И все пак, редно е да отбележа, че клекалото в “Пирогов” не е най-странното място, на което съм виждал тази безсмъртна иновация. Най-странното е новото (макар и вече не толкова ново) летище в Истанбул, което е с размерите на малък общински град в България. Не всички тоалетни там са клекала, но част от тях - да. Ще предположа, че обяснението за инженерното решение тук е друго, но все пак си остава абсурдно.
(Както може би сте забелязали, през юли почти нямаше “Екаквотое”. Това е, защото работя по дисертацията си и малко ми се гади от писане, но все още съм в бизнеса с бюлетини.)
Какво чета
The Undoing Project на Майкъл Люис (2016)
The Undoing Project е общо взето биография на Даниел Канеман и Амос Тверски, двама от най-умните хора, живели на тази планета - психолози, станали значително по-известни с приноса си към икономическата наука. Двамата на практика създават дисциплината на поведенческата икономика, в която според мен всеки себеуважаващ се човек трябва да се образова поне на базово ниво. Защо? Защото тя е най-близкото до това, което имаме като отговор на вечния въпрос “защо хората правят това, което правят” и разбива мита, че хората са рационални същества. За съжаление The Undoing Project не е толкова интересна, колкото темата, която покрива. Канеман и Тверски са интригуващи хора, но техният живот все пак е преди всичко академична кариера и пътуване из университети. Книгата Misbehaving на Ричард Талер, личен приятел на Тверски и Канеман, както и ум от тяхната категория, е много по-добро четиво. Разбира се, ако не знаете нищо по темата, най-добре първо да прочетете Thinking, Fast and Slow (“Мисленето” на български, издадена от “Изток-Запад”) на самия Канеман. Също подценена книга, която според мен влиза в този жанр, без да го има за цел, е Thinking in Bets на Ани Дюк.
Какво слушам
Rolling Stones - Foreign Tongues (2026)
През 2023 г. Rolling Stones издадоха Hackney Diamonds, най-добрият си албум от точно 1977 г. насам. През 2026 г. Rolling Stones издадоха Foreign Tongues, който някак си е още по-добър албум. Абсолютна тупалка, която те залепя за стената и с песни, и със звук. Не мисля, че който и да било днес звучи по-добре от Rolling Stones като звук - звукът на китарите на Кийт Ричардс и Рони Ууд е самото съвършенство, продукцията е кристално чиста. Вътре в албума, освен феноменална нова музика, има и чудесен кавър на You Know I’m No Good на Ейми Уайнхаус. При 81 г. средна възраст на тримата постоянни членове на групата, не ни остава нищо друго, освен да се преклоним за пореден - надявам се не и последен път - пред безкрайния им гений.
Ако не ви се слуша целия албум, слушайте: In the Stars, Covered in You, Side Effects, Rough and Twisted, Mr. Charm, Never Wanna Lose You
Какво гледам
In the Grey (2026)
In the Grey е добър филм на Гай Ричи, ако, разбира се, харесвате Гай Ричи и не напълно реалистични екшъни. Историята върви бързо и е добър начин да си изключите мозъка, без да затъпявате. Допълнителен плюс: Розамунд Пайк, макар и само за няколко минути. Големият въпрос е как Гай Ричи продължава да прави филми с подобен бюджет, при положение, че почти всички негови филми в последните повече от 10 години (In the Grey включително) са на доста тежка загуба, поне според данните от бокс офиса. Нямам против в един момент да се върне към по-нискобюджетните гангстерски истории от миналото.
P.S. Не, още не съм гледал “Одисея”, в сряда ще го.
Спомняте ли си, когато България беше „дълбоко обидена“ през 2009 г. от представянето си в мозайката на ЕС в Брюксел, направена от чешкия художник Давид Черни? Масивната временна арт инсталация тогава използваше стереотипи, за да изобрази държавите-членки по силно провокативен начин, България беше изобразена като клекало. Но явно човека е имал причина...може и някога да му се е налагало да мине през Пирогов. Моят чичо който много ходеше из планинските хижи и е видял значителен брой клекала....смяташе, че най кошмарната е била на хижа Рибни езера...един мой познат който доста е пътувал по света казва, че няма нищо което да се сравни с миризмата на българска тоалетна.