Учудващият възход на българската книга
И още: книгата This is Your Brain on Music на Daniel Levitin, албумът Simple Plan на Simple Plan и филмът 21
Какво мисля
Започнах да чета съвременна българска литература, когато бях на 13 или 14. В Разград имаше една книжарница “Пингвините” и всеки път, когато посещавах града (а тогава беше сравнително често), си купувах книга. От там си купих “18% Сиво”, както и няколко книги за WarCraft. Последното може да не ви се струва като качествена литература, но поредицата ми помогна да започна да чета редовно. Защото истината е, че не бях четящо дете. Когато бях на седем, осем, деветгодишна възраст, четях “задължителните” книги за лятото, именно защото смятах, че са задължителни и всички останали също ги четат. Не бяха и не ги.
Днес минах покрай вече вдигнатите шатри за поредната алея на книгата по бул. “Витоша” в София и не за пръв път си отбелязах мислено, че възходът на българската книжна индустрия в последните малко над десет години е вероятно най-хубавото нещо, което се е случило в този период в България.
Не е само алеята. Целият център на София е пълен с огромни по площ книжарници, които са пълни целодневно. Много от тях си имат цели секции за чуждоезични книги - нещо, което допреди няколко години беше откровена рядкост, да не говорим за доставки на книга, която е излязла на английски преди дни или седмици. По отношение на чуждестранната литература трябва да се добави и достъпа до такава през български и небългарски сайтове, които намират за дни книги, които преди това бяха откровено невъзможни за откриване.
Цялата тази промяна се случи някак си тихо. Очакванията бяха напълно различни - за край на хартиената книга, “мишката изяде книжката” и други глупави клишета. Разбира се, предвид цялостното чувство, че средното ниво на интелигентност със сигурност не се е повишило, идват и въпросите дали: а) малко на брой хора не четем значително повече книги, както и б) дали не се четат много, но глупави книги.
Вторият въпрос е дълъг, сложен и снобарски, но първият мога да отговоря лесно: не, няма как само малко на брой хора да си четем много на брой книги, защото тогава просто щяхме да сме малко на брой хора в малко на брой книжарници с големи складове. Видимо е, че повече хора четат или поне повече хора си купуват книги, защото все пак кой не е използвал библиотеката на Умберто Еко като оправдание да си купи книга, която никога няма да прочете, но пък изглежда толкова добре.
Скучната бизнес сметка показва още на пръв поглед, че броят на четящите трябва да се е увеличил. Без голям брой хора, които четат, няма как да съществува вълната от качествени, но все пак бутикови издателства, като “Кръг”, ICU, “Българска история” и други. Самото книгоиздаване претърпя възход не само в количествено, но и в качествено отношение. Кориците се подобриха неимоверно, абсурдните типографски решения бяха сведени до минимум, книгата с твърди корици вече не е лукс, запазен само за класически издания и чуждестранни бестселъри. Все още не съм си купувал книга с изрисувани странично страници, но мога само да предположа, че е голяма радост за по-младите читатели. Вероятно и за по-възрастните фентъзочетящи.
С други думи, докато допреди години можех да вляза в книжарница и да изляза от нея с празни ръце, защото не съм си намерил нищо интересно, сега е по-вероятно да изляза с празни ръце, защото има прекалено много книги, които бих си купил и си мисля виновно за купа с непрочетени вкъщи.
Не всичко е цветя и рози, тази прекрасна тавтология, особено по отношение на съвременната българска литература, художествена и нехудожествена, където от години отбелязвам липсата на достатъчно смели редактори, които да работят именно като редактори, а не като коректори. В нехудожествения стил положението е по-тежко и по други причини: в България (почти) няма автори, които могат да пишат популярни нехудожествени книги, конкретно исторически, политически или на социална тематика. В тези жанрове доминацията е изцяло или на тежки академични книги, или на коментарни текстове в стил 200 страници Facebook статус. И към двете нямам интерес.
И, разбира се, вечния въпрос: наляво или надясно ще печатаме страничния надпис на тези книги, другари?
(Надясно, моля.)
Какво чета
This is Your Brain on Music на Даниел Левитин (2006)
This is Your Brain on Music е опит за обяснение как възприемаме музиката, какво представлява тя във физическия свят и, разбира се - защо толкова я обичаме. За съжаление опитът е неуспешен. Книгата влиза в мноооого дълбоки подробности за разликата между тембър и тон и макар че от тях разбрах някои интересни неща (например, че ако премахнем първата и последната част на тон, изсвирен или изпят от който и да било инструмент, всички тонове звучат по един и същ начин, без значение от тембъра), в крайна сметка не си заслужават 100+ страници дъвкане на едно и също. Друг интересен факт е, че Левитин доста рязко отговаря на един вечен въпрос: ако падне дърво и няма кой да го чуе, издава ли звук? Отговорът е не. Ако няма краен получател, звукът не съществува, защото е просто вибрация на въздуха. В крайна сметка книгата би била доста по-интересна за невролози, отколкото за меломани, а аз за пореден път се убеждавам, че сериозно надценявам наличния си акъл за възприемане на научни, дори и написани в популярен стил, книги.
Какво слушам
Simple Plan - Simple Plan (2008)
За съжаление в албума Simple Plan на групата Simple Plan няма песен Simple Plan, която да я нареди до други класики на креативността, като Black Sabbath (групата, албума и песента) и Bad Company (групата, албума и песента). С тази слабост настрана, албумът Simple Plan е наблъскан от горе до долу с всяко възможно клише на алтернативния рок от средата на 00-те. Не мога да го кажа в по-позитивно настроен смисъл. Първите пет песни са пълни с: напускане на този град; нежелание да загубим дори само още един момент; желание някой да спасява или да бъде спасен; и тринадесет тона “хей хей”, “уооо-оу” и “йеа”. Това са и най-добрите песни в цялостно чудесен албум - лесен за слушане, лесен за припяване, супер микс и тежки китари върху електронна подложка. Който не влиза във филма докато слуша Your Love is a Lie да хвърли първия камък.
Ако не ви се слуша целия албум, слушайте: Your Love is a Lie, When I’m Gone, Take My Hand, The End, Save You
Какво гледам
21 (2008)
Голяма част от казаното за Simple Plan важи и за филма 21. Гениални математици от MIT отиват в Лас Вегас, за да спечелят много пари чрез броене на карти, предвождани от Кевин Спейси. Въпреки че 21 е филм по книга, която пък твърди, че е по истинска история, си личи от далеч, че е филм. Това не е проблем само на 21, но и на въпросната книга, Bringing Down the House, чиято достоверност също е под въпрос. В крайна сметка 21 е приятен филм, който носи всички белези на годината си на излизане - от техниките на снимане до саундтрака (който е супер). Накрая всички хазартаджии ядат здрав бой и спират да залагат, така че има и хепиенд.