Пу, пу, да не ни е уроки
И още: книгата "Ваканцията" на Тим Логан, албумът A Fever You Can't Sweat Out на Panic! at the Disco и филмът Dark Waters
Какво мисля
Най-странното в годишния “дебат” за Хелоуин е колко отдавна загубен е той от страна на хората, които са против празнуването на празника. Огледайте се всяка година около 31 октомври - градове и села, далеч не само София, са пълни с деца и пораснали, гримирани или облечени за Хелоуин - кой оригинално, кой не толкова. Няма никакво значение дали харесвате, не харесвате, обичате или мразите Хелоуин - децата отдавна са решили вместо вас.
Вероятно любимата ми хелоуинска история е от Своге, където миналата година децата приели прекалено буквално “лакомство или пакост”. След като в една къща не им отворили, я направили на решето с яйца. После, когато ги питали защо, те отговорили - баба им така казала, че се прави. Баба праща поздрави и не се извинява.
Далеч по-дразнещото в годишното бучене около Хелоуин е аргументът, че не е български празник. Наистина не е - християнски празник е. За разлика от, например, Баба Марта или Сурва, които действително са български празници, но са и езически празници.
От религиозна гледна точка голяма част от българите са (сме?) лицемерни. Българското християнство едновременно е доста радикално, но заедно с това е и примесено с тонове езически обичаи, празници и суеверия, които карат много религиозни аргументи да звучат несъстоятелно.
Вземете предвид например тази социология, която “Тренд” публикува през седмицата: 50% от българите не вярват в живота след смъртта. В прераждането вярват 31%. От представителната извадка 38% са ходили на гледачка, 14% на астролог, 11% на екстрасенс и 9% на нумеролог, а 56% вярват в уроки. Всяко едно от тези твърдения е в директен разрез с християнската вяра.
Също така общо 65% вярват или по-скоро вярват в кармичността, което е напълно разбираемо, защото това просто е частта от населението на България, която вярва в Руши Видинлиев и твърдението, че всичко се връща (връща се всичко).
Самата Българска православна църква (БПЦ) всъщност многократно се е опитвала да изкорени суеверията, които се представят като част от българското християнство, което само по себе си е малко дървено желязо. През 2012 г. БПЦ издаде цяла книга на тази тема. Църквата е опитвала също така да се бори с червените конци, така любими на всеки български политик, както и последно с нестинарството и дъновизма.
Понеже става дума за твърдения на цървката, това поставя обичайните протестиращи по тези теми в неудобна ситуация. Няма как да тръгнат срещу църквата, това е ясно, но няма как и да тръгнат срещу нестинарките, червените конци, да не говорим пък за мартениците и кукерите.
Всичко това ме води към двете ми основни тези: първо, християнството е изключително сложна религия, ако бъде следвана по канон. Източното православие, за разлика от католицизма и протестантството и всичките им странни разклонения в САЩ, не е комерсиализирано, което всъщност води до парадокси западно християнски празник (Хелоуин) да ни изглежда като езически, а откровено езически празници и обичаи (Сурва и нестинарството) да ни изглеждат като християнски такива. Фактът, че Баба Марта всъщност е най-комерсиалният български празник и прави иронията двойна.
Второ, религиите по цял свят са омърсени - къде от комерсиализация, къде от суеверия, къде и от двете. Пределно ясно е, че децата искат да се маскират, за да се забавляват, а не защото празнуват Деня на вси светии, но пък това важи и за Коледа.
Тези размисли са именно и само това - размисли. Дори да бяха в точно обратната насока, няма значение. Децата спечелиха. Има ли значение кой колко статуса е написал във Facebook за или против Хелоуин, когато на другата сутрин някоя нещастна свогенка чисти засъхнали яйца от прозорците си?
Какво чета
“Ваканцията” на Тим Логан (2019)
Най-трудната част от това ревю беше да открия как е първото име на автора, който явно много държи на инициалите си. Ако Goodreads не лъже, причината е, че звучат като самото му име - Тим.
”Ваканцията” е много лек за четене трилър. Още на корицата му пише основния сюжет - ваканция, на която отиват три семейства за седем дни, а един от тях е убиец. Да, но от 400 страници, убийство няма до около 350-а страница. Безспорно оригинален подход, но и със своите минуси - няма как дори да се опиташ да бъдеш пишман детектив и да навържеш историята, след като тя все още не се е случила. Предвид, че съвсем буквално си избрах тази книга по корицата (и че са я издали от “Кръг”), останах повече от доволен. Ще трябва за месец-два да оставя този жанр, понеже леко предобрих с него.
Какво слушам
Panic! at the Disco - A Fever You Can’t Sweat Out (2005)
A Fever You Can’t Sweat Out е светкавица в буркан. Най-еклектичният албум, който някога съм слушал (не го слушам за пръв път) - в него има рок, поп, пънк, барок, диско, техно и въпреки това някак си всичко звучи на място. Ненавиждам тази дума, затова имайте предвид с каква болка я пиша - A Fever You Can’t Sweat Out е уникален албум, в буквалния смисъл на думата, защото не се сещам за друг като него. Като такъв е труден за описване, затова мога само да ви препоръчам, ако не сте го слушали, да го направите. Ако сте - да го направите пак. Най-известната песен тук е I Write Sins, Not Tragedies, но моят личен фаворит е Lying is the Most Fun a Girl Can Have Without Taking Her Clothes Off. И да - всички песни имат заглавия с дължината на есе.
Трагедията е, че Panic! at the Disco никога не успява да повтори, дори минимално, успехът на албума. Последвалият го Pretty Odd е очевиден опит да бъде някак си дори по-шантав, но опитът е неуспешен. После основният виновник за песните, Раян Рос, си тръгва, а Panic! at the Disco остава само като име, защото зад него до 2023 г. стои само един човек - вокалистът Брендън Юрие. Не просто самсъмсирекърдс, но и самсъмсигрупа.
Ако не ви се слуша целия албум, слушайте: Lying is the Most Fun a Girl Can Have Without Taking Her Clothes Off, The Only Difference Between Martyrdom and Suicide Is Press Coverage, I Write Sins Not Tragedies
Какво гледам
Dark Waters (2019)
Dark Waters е филм, който много наподобява други от жанра игрални филми за разследваща журналистика, като Spotlight (в който Марк Ръфало също играе). Работата е там, че в Dark Waters не става дума за журналист, а за другата любима професия на обществото - адвокат, който над 20 години се бори с химическа компания, която пък първоначално представлява. Велика история с бонус точки, че е по истински случай. Гледайте филма и бъдете готови да си изхвърлите тиганите след него.