Защо Bangaranga спечели
И още: книгата The Nineties на Чък Клостерман, албумът Dangerous на Майкъл Джексън и филмът Michael
Какво мисля
За пръв път си казах, че Дара (Дара, а не DARA, да подчертая) може да спечели “Евровизия” на 4. март, когато прегледах коментарите под клипа на Bangaranga от националния конкурс. Два дни преди това бях слушал песента и бях решил, че не ми харесва. Защо тогава също така бях решил, че има шанс да спечели? Защото чужденците очевидно бяха луди по песента. Окончателно бях спечелен, че това е правилната песен, когато прочетох един сърбин да я описва (или нея, или самата Дара - не се разбираше добре) с феноменалната дума pičkotres.
Седмица преди “Евровизия” вече бях напълно убеден, че Дара ще спечели - документирано е в няколко чата. Когато започна броенето на точките за мен нямаше особена тръпка. Още след първите десет гласували държави всичко беше ясно. Bangaranga спечели “Евровизия”, защото е песен с цел и послание. Целта: да спечели “Евровизия”. Посланието: тази песен е за “Евровизия”.
България е била толкова пъти на “Евровизия”, че не мога да не бъда безкрайно смаян всеки път колко малко хора в страната разбират как работи “Евровизия”. Това не е конкурс, в който да пратиш най-добрата песен, това е конкурс, в който трябва да пратиш песента с най-висок шанс да спечели. Също така, контраинтуитивно, но няма никакво значение дали песента, която дадена държава праща, ще се хареса в самата нея, защото държавите не могат да гласуват сами за себе си.
Bangaranga е песен, чиито автори и хореографи очевидно разбират всичко това. Тя не е на български, няма национален контекст, специфичните елементи вътре са повече ориенталски, отколкото фолклорни. Няма значение какво Bangaranga не е, има значение какво е.
Bangaranga е earworm, или буквално преведено - червей в ухото. Earworm песните не са просто такива, които ти се забиват в главата. Такива има много, с лопата да ги ринеш. Earworm песните предполагат да не можеш да спреш да ги слушаш дори при положение, че не ги харесваш. Но, разбира се, в един момент започваш да ги харесваш. Моето първоначално мнение за Bangaranga например се промени, след като се хванах да си я пускам за трети път в рамките на един следобед, още през март.
Смешното е, че въпросът дали е трябвало да пратим Дара и Bangaranga заради конкурса на БНТ продължи да се обсъжда дори след като тя спечели. По “Дарик” (където Божидар Русев три дни говори само за Bangaranga и беше единственият по-убеден от мен човек в държавата, че печелим) например конкурсът на БНТ беше наречен “спорен” часове след победата. Как може един конкурс, пратил песента победител в цялата “Евровизия”, да е спорен? Не може, разбира се. Това не е обществена поръчка или избор на европрокурор. Тук се търси победител и без значение дали конспиративните теории са верни - в което аз не вярвам - решението да бъде изпратена Дара е правилно.
В събота Bangaranga и Дара си осигуриха вечна незабрава. Алтернативата беше бърза забрава, поне за песента. Допреди събота Bangaranga се разглеждаше като досадна песен, но вече не е. Сега е национален символ на победата. Няма значение какъв е припева или текста, има значение, че това вече е песента победител. Ако Дара беше загубила, дори с една точка разлика, песента щеше да бъде забравена бързо, както стана с Beautiful Mess на Кристиян Костов през 2017 г. Помага, че самата дума “бангаранга” (технически “бунт” на ямайски) вече се превърна в отделно наречие. Всички знаят какво означава нещо да е тотална бангаранга.
Ироничното е, че с победата си Дара опроверга може би най-големия мит за “Евровизия”: че е политически конкурс. Да, в “Евровизия” има политика, но тя не е достатъчна, за да определи победителя, иначе очевидно нямаше да е България. Гърците могат да гласуват за кипърците колкото искат, както и обратното, израелското правителство може да организира кампании за гласуване колкото си иска, Молдова и Румъния може да се избият кой за кого е гласувал, но в крайна сметка не печели нито геополитиката, нито дори най-добрата песен.
Печели най-големият червей в ухото.
P.S. Дълъг послепис, но докато съм на темата “Евровизия”: първо, няма как който и да било друг град, освен София, да е домакин, това са фантасмагории. Ще видите след година, но “Евровизия” е огромно събитие с хиляди официални лица - организатори и участници, без да броим гостите. Дори София ще се озори с това да им намери легла за спане, какво остава за друг град. Второ, сигурен съм, че заглавията “Иво Христов ще организира Евровизия” печелят кликчета, но това са пълни глупости. Иво Христов ще бъде високоплатен справочник. “Евровизия” се организира от European Broadcasting Union. Надявам се никой не си представя, че ние наистина ще организираме нещо. Няма, за щастие.
Какво чета
The Nineties на Чък Клостерман (2022)
Исках да си купя The Nineties още в момента, в който я видях, но го направих около година по-късно, заради безумната ѝ цена - 40 лв., които платих едва когато се превърнаха в 20 евро. The Nineties, ако не личи още от заглавието и корицата, е историята на 90-те години. С две уговорки: първата е, че това е историята на поп-културата и навиците през 90-те, а не истинска историография; втората е, че става дума за 90-те в САЩ и нищо друго. Вътре има Кърт Кобейн и Тупак Шакур, но не и Ноел Галахър, още по-малко Дони и Момчил. Буквалната политика е забутана навътре в книгата и отново е гледана през популярната култура, а не чрез собствената си тежест. Рос Перо някак си е по-важен от Бил Клинтън, а Бил Клинтън е важен предимно заради Моника Люински. OG Джордж Буш е там единствено с цел да илюстрира най-успешния загубеняк на света. Книгата е едновременно интересна и прекалено концептуална, но все пак повече интересна. Пък и с тая цена смея ли да кажа друго дори пред себе си.
Какво слушам
Michael Jackson - Dangerous (1991)
След като гледах филма за Майкъл Джексън (виж долу) алгоритъмът на YouTube започна да ме бомбардира с кратки клипове, които твърдят, че Dangerous е най-добрият му албум. Не е. Това не значи, че е слаб албум, въобще не, но е безкрайно дълъг и разводнен албум, който е трябвало да бъде орязан значително - и като брой песни, и като дължина. Прекалено много песни имат ненужно дълги интрота и аутрота, в които нищо не се случва и просто върви един и същ семпъл на лууп. С това настрана, в Dangerous се съдържа една от най-добрите (и потенциално най-добрата, в конкуренция с Dirty Diana и още няколко) песни на Джексън - Give in to Me, подкрепена от други особено силни песни, като Who Is It и Black or White. Допълнителни точки за обложката на албума, която е единствената хубава в цялата дискография на Джексън.
Ако не ви се слуша целия албум, слушайте: Give in to Me, Jam, Who Is It, Black or White
Какво гледам
Michael (2026)
Ако не си личи още от факта, че ролята на Майкъл Джексън е дадена на племенника му Джафар Джексън, филмът Michael е изцяло позитивно настроен към него. Всякакви въпроси относно насилване на деца или промяната на цвета на кожата му не съществуват във филма, който започва в ранна детска възраст и приключва с албума Bad от 1988 г. На няколко места има нещо като наченки на обяснения по горните въпроси, пак от възприетата от семейство Джексън гледна точка - например споменаване на заболяването му от витилиго и ужасното му детство, следствие от което е интересът му (пак според семейството му и самия Джексън - несексуален) към деца. Всъщност филмът се занимава предимно с второто, като бащата Джоузеф Джексън е съвсем логично представен като изрод. Най-силното във Michael определено е музиката. Не само буквалната, но и сцените в звукозаписно студио или тези от преговорите с лейбъла му CBS Records. С всички уговорки, че все пак си е изцяло фен филм, Michael си заслужава гледането. Една колежка го нарече “whitewashing”, на което нямаше как да не се засмея откъм подбор на думи.