Децата не могат да четат

И още: книгата "Дордето слънцето се пръсне" на Дилън Томас, албумът Kiss all the time. Disco, occasionally на Хари Стайлс и филмът The Drama

Какво мисля

В продължение на няколко века държавите отбелязват развитието си според това каква част от населението им е грамотна - или иначе казано, да може да чете и пише. През ХХ. век в почти всички развити страни процентът на грамотните достига близо до 100%, което в известна степен обезсмисля статистиката, въпреки че тя продължава да се води. На теория всички могат да четат и всяко следващо поколение е по-добро от предходното.

До един момент. През последните две десетилетия се наблюдава обратното - все повече хора не могат да четат. Не буквално, разбира се. Те могат да четат букви, думи, изречения, но не могат да четат прекалено много от тях. Казано накратко, не могат да четат дълги текстове, още по-малко книги. Проблемът не е, че не могат да ги прочетат с очите си. Проблемът е, че това ги уморява, не могат да следят смисъла на текста, не могат да го запомнят. Те едновременно могат да четат и заедно с това не могат да четат.

За пръв път прочетох за този феномен преди месеци в подфорума на учителите в Reddit, r/Teachers, където предимно американски преподаватели се оплакват, че с учениците едвам минават през една книга на учебна година, докато в миналото са минавали през няколко. Отдавна мисля по тази тема, но реших, че е време да пиша под нея след като видях статията “Студентите от елитните колежи, които не могат да четат книги” в “Литературен вестник”.

Основната теза в статията е, че дори студентите от известните университети в САЩ, като “Харвард”, не могат да четат цели книги (още по-малко за фиксиран период от време), защото преди това в гимназията са ги карали да четат само откъси. С други думи, просто нямат навика да четат наистина дълги произведения.

Това в най-добрия случай е отделен проблем от този, за който всички останали, които сме запознати с казуса, си мислим. Децата не могат да четат книги, а понякога дори нещо сравнително кратко, като статия, защото не могат да се концентрират повече от няколко секунди, следствие от часовете прекарани пред смартфоните си.

Дизайнът на интернет е такъв, че да наказва задържането на вниманието върху един текст. Това е вероятно най-лошото нещо, което може един човек (и по-важното - потребител) да направи - ако, разбира се, мислите като интернет компания. В този период от време той няма да вижда реклами, няма да скролва, няма да гледа клипове. Затова всички тези дейности са направени да бъдат възможно най-кратки, бързи и пристрастяващи.

Струва си да отбележим, че във връзката между интернет и четене има известна ирония, защото интернет ограмоти много хора, които не можеха да четат, в буквалния смисъл на думата. В момента всички могат да четат, защото иначе не биха могли да си чатят. Да, това не ги прави грамотни в класическия смисъл на думата - граматически грамотни, за да звучим по-интересно - но все пак е вид ограмотяване, което най-малкото дава на тези хора възможност за комуникация.

Същевременно щетите върху тези, които по начало са грамотни, могат да четат и пишат, са огромни. Защото те вече не могат да използват пълноценно тези си умения - да, те могат да четат и пишат, но не могат да се концентрират достатъчно дълго, за да могат да прочетат или напишат нещо, което наистина си струва. Качествените текстове обичайно са дълги с причина. Не винаги, разбира се, но има добро обяснение защо ако искате да разбирате дадена тема е добре да прочетете няколко книги по нея, а не няколко статии, още по-малко няколко изречения.

Понякога дори аз не мога да се концентрирам достатъчно, че да чета книга. Телефонът вибрира (или не вибрира, в който случай трябва да проверя ама как така нищо не се случва), лаптопът винаги ме дърпа, а дори и някак да ги игнорирам, често просто погледът ми бяга, а умът ми направо препуска надалеч. Мога само да предполагам колко по-трудно е за хора, които никога не са живели без смартфон, още повече за деца, които не познават живот без социални мрежи, сторита и рийлчета.

Какво е решението на този проблем? Сложно и дори не съм сигурен, че е възможно в мащаб, но все пак бих предложил три стъпки: първо, децата да се научат да четат книги от възможно най-малка възраст, като същевременно получат първия си смартфон на възможно най-късна възраст. Второ, на деца и вече пораснали такива да им бъде обяснено подробно и ясно защо е важно да могат да се концентрират и защо вниманието им постоянно е в опасност да бъде откраднато, за да не го “харчат” толкова евтино. И каква, съответно, е разликата между това да можеш да четеш и да можеш да четеш.

Трето и най-трудно: да признаем, че това всъщност не е проблем (само) сред деца, те са просто удобно извинение. Всички са пристрастени към кратки формати и колкото по-напред си с възрастта, толкова по-трудно е да се намери решение, ако въобще има такова.

---

Какво чета

“Дордето слънцето се пръсне” на Дилън Томас (2018)

Винаги съм имал проблем с поезията. Първо, поезията трява да се чете на глас, иначе минаваш всички стихотворения за 20 минути и не ти остава нищо в главата. Второ, мога да чета посредствени или малко над средното романи, но не мога да кажа същото за поезията - понеже и без това чета малко поезия, почти винаги чета това, което смятам за най-доброто от нея. Малцина биха оспорили, че Дилън Томас е сред най-великите поети, раждали се някога. В този смисъл няма какво толкова да се каже за “Дордето слънцето се пръсне” - сборникът на “Жанет 45” от 2018 г. с най-добрите поеми на Томас. Вътре има всичко - от любов и смърт до екзистенциални кризи, както и дълги поеми, които сами по себе си са като разкази. Също, съвсем между другото, едно от най-красивите издания на “Жанет 45” и въобще на българския пазар, заедно със сестринския сборник “Сърцето ти нося (в сърцето си го нося)” на Едуард Къмингс. Шедьоври на книгоиздаването. “Дордето слънцето се пръсне” дори не е с индексирана цена, т.е. в момента струва обидно ниските 10 евро с твърди корици.

---

Какво слушам

Harry Styles - Kiss all the time. Disco, occasionally (2026)

Едно трябва да му се признае на Хари Стайлс и това е, че човек не би си представил такъв албум от бивш член на One Direction. Kiss all the time… е инди поп, примесен с диско и малко рок, но въпреки това най-много ми звучи като The Last Shadow Puppets, страничния проект на Алекс Търнър и Майлс Кейн (и конкретно втория им албум, Everything You’ve Come to Expect). Проблемът на Kiss all the time… е, че може да има много примеси от стилове, но в крайна сметка е прекалено еднообразен като звучене и музика, особено в първата си част. Инструменталите са по-интересни от пеенето на Хари Стайлс, а това не е добре за поп или диско албум. Едва след половината започват да се чуват някои по-интересни вокални мелодии (Pop, Dance No More), но и те не са достатъчни, за да спасят цял албум.

Ако не ви се слуша целия албум, слушайте: Aperture, Pop, Dance No More, Carla’s Song

---

Какво гледам

The Drama (2026)

The Drama започва като романтична комедия и успява да се задържи като такава около 15 минути, преди да се превърне в съвсем истинска, подобаваща за името си, драма. Целият филм се върти около един прост въпрос: дали това да планираш да направиш нещо ужасно (и да не го направиш поради външни фактори) е същото, като да го направиш. The Drama се базира на този и други философски и морални въпроси, примесен с неудобни ситуации и край, който може да бъде определен само с хубавата българска дума “криндж”, но в нейния най-буквален и позитивен смисъл - въртиш се в киното от неудобство. Най-добрият филм от тази година, който съм гледал до този момент.