Трябва ли да критикуваме успешните хора
И още: книгата Easy Money на Бен Маккензи, албумът From Under the Cork Tree на Fall Out Boy и филмът L'Étranger
Какво мисля
Ако се питате колко е дълъг пътя от “осанна” до “разпни го”, мога да ви отговоря с впечатляваща точност: 2385 километра и 640 метра в права линия. Това е разстоянието между залата в град Фьорде, където в края на миналата седмица Карлос Насар стана за трети път световен шампион по вдигане на тежести, и кабинет 222А в Народното събрание, текущо обитаван от Делян Пеевски, където двамата се снимаха.
Историята около тази снимка не е тема на тазседмичния бюлетин (ако все пак ви е интересна, Николай Лавчиев от “Свободна Европа” я е разказал подробно и разбираемо). Реакциите около нея, от друга страна - да. Те варираха от пълно отвращение спрямо Насар, през оправдателното “в България спортът така се издържа”, до отричането на възможността който и да било да критикува Насар, предвид успехите му.
Иво Сиромахов, герой на един друг сюжет от последните дни, онагледи мнението на отричащите със следните изречения: “Всички вие, които сега тричате големия шампион Карлос Насар, и му държите сметка с кого се бил снимал, какво направихте в живота си? Само на 21 години това момче е на световния връх в професията си, а вие къде сте? Какво постигнахте в жалкото си съществуване, освен да произвеждате телесни отпадъци?”
Чувал съм този аргумент много пъти и в различни ситуации. Винаги ми се е струвало, че в него има сериозни пробойни. Основната - как измерваме успех - в случая е прескочена, защото Карлос Насар е очевидно, обективно, измеримо успешен.
Въпросът е, че критиката към него не е за това, в което е успешен. Никой не го критикува за стойката му при изтласкване или за разкрача му при подготовка за вдигане. Тогава въпросът би бил логичен - какви сте вие, че да давате акъл на световен шампион? Съответно въпросът се изменя до: ако си (много) успешен в една сфера, изключва ли това правото на каквато и да било критика към теб, дори по етични въпроси?
Ако се върнем към въпроса за критика по отношение на спорта или друга специфична сфера, там също не липсват примери за обратното. Дори най-некадърните футболисти в професионалния български футбол все пак са значително по-добри от кварталните ритачи на топка. Въпреки това кварталните ритачи на топка доста често изказват мнение за професионалистите, при това рядко за тези най-ниско в йерархията. Сравнението може да не е удачно, доколкото не знаем дали хората, които смятат, че Насар не трябва да бъде критикуван, се припокриват с тези, които критикуват футболисти, музиканти и други професионалисти, но можем да направим аргументирано предположение, че това поне от време на време се случва.
Ако вземем за пример самият Сиромахов, който преди седмица обиди вече бившите си колеги Слави Трифонов и Тошко Йорданов - не би ли трябвало, следвайки неговата логика, да не го прави? Слави Трифонов безспорно е по-успешен от Иво Сиромахов, най-малкото Трифонов никога не е работил за Сиромахов, нито е водил с години “Вечерното шоу на Иво Сиромахов”. По-успешен е и като музикант, и като политик. Ще стигнем и по-далеч: следването на тази логика не означава ли, че не трябва да критикуваме никой политик, включително и самия Делян Пеевски? В тези случаи критерият бързо се променя не според това дали успехът определя правото на критика, а дали по начало харесваме или не харесваме критикувания.
Логичният отговор на всички тези въпроси е, че очевидно имаме и трява да имаме правото да критикуваме всички, особено по етични въпроси. Дали тази критика е смислена и дали има тежест, е друг въпрос. По-логичният разговор би бил на тема дали снимката на Насар с Пеевски е неетична. Самият Насар не е точно икона на морала - човекът може и да прави нещо, което съвсем буквално никой друг на света не може да надмине или повтори, но преди години мина със 150 км/ч през полицейска патрулка, докато е на амфетамини.
Нищо от това няма значение за спортната му кариера и мога да му пожелая само още успехи. Факт е обаче, че във вторник мнението ми за него беше по-високо, отколкото в сряда, по причини напълно несвързани със спорта.
За финал: изказът на Сиромахов, когото по принцип харесвам и спечели допълнителни симпатии в очите ми през последните дни, ми напомни на този на Камен Донев, който през 2019 г. написа неадресирано писмо към собствените си критици. В него доста подробно, графично и откровено гнусно им обясни, че няма как да го критикуват, защото той е по-успешен от тях. И се чудя: толкова ли е срамно да акаш?
Какво чета
Easy Money на Бен Маккензи (2023)
Бен Маккензи, далеч по-известен като Раян Атууд от сериала The O.C. (от своя страна доста по-известен като “Кварталът на богатите”), всъщност е икономист по образование и се интересува дълбоко от финансови измами. Същият е като мен, с изключението, че не съм актьор, нито икономист, нито Раян Атууд, нито Бен Маккензи. Цялата книга е критика на пазара на криптовалути. Може да се раздели на две: критика на самата идея (с което не съм изцяло съгласен) и на модерната крипто индустрия (с което съм изцяло съгласен). Без значение с какво съм съгласен или не, книгата е учудващо добре написана, добре аргументирана е и е многократно пъти по-интересна, отколкото човек би могъл да очаква.
Всъщност дори самите аргументи не са най-интересното в книгата, а историите и случките на Маккензи, който не просто е седнал да пише мислите си, ами е обиколил множество крипто конференции и други събития, включително и за да търси гледната точка на хората, които критикува. Кой да предположи, че Раян Атууд ще протегне ръка към Пулицъра?
Какво слушам
Fall Out Boy - From Under the Cork Tree (2005)
Песни със заглавия с дължината на книга, текстове със съмнителен смисъл и звучене, което не може да бъде сбъркано с друг период в историята - From Under the Cork Tree е далеч по-интересен и забавен албум, отколкото горното описание предполага. На първо слушане някои от песните се сливат, защото звучат сходно, но на второ и трето се подобряват, а не обратното. Двата големи хита тук са Sugar, We’re Goin’ Down и Dance Dance, и двете заслужено, а скритият диамант е 7 Minutes in Heaven.
Има и нещо странно в това да слушаш From Under the Cork Tree с 20 години закъснение. Музиката, текстовете, дори начинът по който групата изглежда - всичко е младежко и то младежко в този конкретен 2005 г. смисъл на думата. За мен това може да е само плюс, но се чудя: чувстват ли се леко некомфортно, когато изпълняват песните днес?
Ако не ви се слуша целия албум, слушайте: 7 Minutes in Heaven, Of All the Gin Joints in the World, I’ve Got a Dark Alley and a Bad Idea That Says You Should Shut Your Mouth, Dance Dance
Какво гледам
L’Étranger / The Stranger (2025)
Напълно точна и вярна на оригинала екранизация на романа “Чужденецът” на Албер Камю. Няма да преразказвам нито сюжета на филма (и съответно книгата), нито философските му послания и терзания, защото си заслужава ако не да прочетете книгата, то поне да идете на някоя от прожекциите на Cinelibri и да изгледате филма. За сметка на това ще отбележа най-силното в лентата: освен ако не знаете предварително, че филмът е правен през 2025 г., няма шанс да предположите, че е модерен филм. Изглежда сякаш е с поне четири-пет десетилетия по-стар. Палци изпънати право нагоре и ако може още филми, снимани по този начин, моля.
Според мен Карлос Насър не бива да бъде критикуван, но не защото е супер успешен спортист и е някаква икона, а по снисхождение. Тоест, аз гледам на него като на дете. В спорта може да е велик, но в политиката, етиката, морала хич го няма.