Чаши долу за Калин Терзийски
И още: книгата "Отприщен гроб" на Джоан Роулинг, албумът Whatever People Say I Am, That's What I'm Not на Arctic Monkeys и филмът The Housemaid
Какво мисля
Бях осми клас, когато си купих книгата “Алкохол” на Калин Терзийски и Деяна Драгоева. Четях сутрин в автобус 309 и когато на спирка “Захарна фабрика” се качеше съученика ми Деян, му четях откъси и му обяснявах колко хубаво нещо е алкохола. Всички велики хора са били алкохолици - основна теза в книгата - и особено музикантите. След години Деян ми каза: брат, мислех те за страшна отрепка.
Калин Терзийски почина на 25 януари. Каквато и да е била техническата причина за смъртта му, едва ли някой, който е следил творчеството му, а впоследствие и учудващо публичния му живот, се съмнява, че всичко се дължи на алкохола.
Самата книга “Алкохол” приключва с нещо като хепиенд - Терзийски спира пиенето. След няколко години обаче този иначе нишов образ, познат само на софийската писателска сцена от началото на века, както и на тийнейджъри, които си нямат друга работа, освен да четат съвременна българска литература, започна да се появява по телевизията. И стана ясно, че хепиендът е само за книгата.
За мен и малкото на брой приятели, с които бяхме развили вътрешен хумор относно Терзийски (или Кайо, както невъзпитано фамилиарничахме), това беше искрено забавно и неочаквано. “Истинската смелост е да се събудиш и да удариш две водки на гладно”, беше казал веднъж Терзийски в сутрешен блок, докато боядисваше къщи за деца в неравностойно положение. Съчетанието между цитата и действието са може би най-доброто обобщение за Терзийски като човек.
Това обаче не е публикация (само) за Калин Терзийски, когото никога не съм познавал лично. Той просто е добро олицетворение на цялата българска култура, в която алкохолът е на почит. Разбира се, не само българската, но единствено за нея мога да говоря от първо лице. Абсурдът в нея е, че дори когато някой почине, подпомогнат здраво от алкохола, пак изливаме малко пиене - понякога на плочките, защото толкова ни е акъла - за Бог да прости. Силно се съмнявам Бог да ни прости.
Най-важното послание за алкохола в българската култура е, че той не е проблем. В България има немалко на брой центрове за зависимости и в тях няма да срещнете хора с алкохолна зависимост - почти всички са с наркотична. Причината не е защото в България няма хора, зависими от алкохола. Причината е, че почти никой от тях не смята, че той е проблем. Как би могло да бъде проблем нещо, на което се базира целия ни национален хумор?
Но и извън България алкохолът е барометър за величие. Хемингуей и Флеминг са били алкохолици, Джон Бонам и Джими Хендрикс са се удавили в повръщаното си. Чърчил е спечелил Втората световна война постоянно пиян. Разбира се, нито един от споменатите не е бил велик заради алкохола, но понеже нямаме достъп до останалата част от гениалността, свеждаме всичко до най-малкото общо кратно. Така и трегедията става фолклор, а понеже ни го няма гения, който да си мерим, спорим кой колко може да пие.
(Което, впрочем, никога не съм разбирал какво точно значи. Да можеш да пиеш много, без да се напиеш? Че какъв е смисъла в това? Или може би без да припаднеш или повърнеш? Без да правиш глупости? Отговори, моля.)
Аз съм закърмен с идеята, че пиенето е готино. До около 22-годишна възраст пиех редовно, макар и не ежедневно, и това за мен също беше барометър за готиност, а аз определено държах да бъда готин. И наистина - някои алкохолни спомени от тогава са забавни и си ги разказваме години след това, но предимно защото са от възраст, в която хората и без това не очакват много от теб. Да си хвърлиш дънките на дървото пред кооперацията е смешно, когато си на 19 и все по-тъжно с всеки отминал ден след това.
Също така голяма част от тези спомени и истории са забавни само в ретроспекция. Хората рядко си разказват истории и за това колко неудобно ти е на другия ден, когато се сетиш какви глупости си наговорил или свършил, или още по-лошо: трябва да звъниш на някой да провериш правил ли си нещо глупаво, защото имаш бяло петно. Когато стигнеш до този момент имаш избор - или да приемеш, че няма как да спечелиш и ако не да спреш, то поне да ограничиш сериозно броя на пътите в годината, в които употребяваш алкохол; или да продължиш да пиеш докато не станеш физически зависим, след което измъкване няма. Възможността за ограничаване е оферта с кратък срок на годност.
Не че аз самият не пия изобщо, но съм го свел до няколко пъти в годината и обичайно с повод, а не “наздраве за вторник”. Най-много съм благодарен, че явно просто не съм надарен с алкохолно небце. Това, предполагам, е разликата между мен и Калин Терзийски - аз на другия ден (или седмица) след алкохол не ща и да чуя за него.
Големият капан е алкохолът да не стане част от самата ти личност и хората да те свързват неминуемо с него - това, впрочем, се случи и с Калин Терзийски, включително в произвденията му. Учудващо често си мисля за един епизод на The Simpsons, в който кварталния пияница Барни взема живота си в ръце и става астронавт. След като си казва, че нищо няма да му стане от една глътка шампанско да се поздрави, полудява и се връща към обичайното си. Хората от НАСА неразбиращо отбелязват, че шампанското е било безалкохолно.
Та така: вместо наздраве, чаши долу за Калин Терзийски. И за Бонам, и за Хендрикс, и за всички останали, които умряха и умират от прекалено много вдигнати чаши.
Какво чета
“Отприщен гроб” на Джоан Роулинг (2023)
Седмата книга от детективската поредица на Джоан Роулинг е същата като качество като предишните - велика. Подобно на предните две книги от поредицата, “Тревожна кръв” и “Мастиленочерно сърце”, и тази е много дълга, около 1000 страници, от които нито една скучна. Основният сюжет в “Отприщен гроб” е свързан с инфилтрирането на квазирелигиозна секта, която използва особено агресивни психически приоми върху членовете си. Нямам повече останал речник за комплименти относно работата на г-жа Роулинг в жанра. Когато ми подариха книгите ѝ, тази беше последната, но междувременно излезе още една. Колкото до “Отприщен гроб”, в нея има само една дупка в сюжета - когато култът се разпада, никой не прави политическа партия. Странна работа.
Какво слушам
Arctic Monkeys - Whatever People Say I Am, That’s What I’m Not (2006)
Един от най-великите дебютни албуми за всички времена навърши 20 години преди няколко дни. Когато го слушах за пръв път през 2012 г., вече го мислех за стар албум, понеже Arctic Monkeys бяха издали още три междувременно. Whatever People Say звучи все толкова автентично, колкото и през 2006, 2012 или която и да било друга година. Всичко в албума е написано от шефийлдски тийнейджъри, които година по-късно оглавяват Glastonbury, докато Алекс Търнър все още има акне и заеква от време на време. Настрана от Търнър, голямата звезда и в този, и в почти всеки следващ албум на Arctic Monkeys, е Мат Хелдърс - вероятно най-добрият и креативен барабанист в жанра си. Целият албум е класика, но ако трябва да посочим един скъпоценен камък, то това е From The Ritz to the Rubble.
Ако не ви се слуша целия албум, слушайте: The View from the Afternoon, Mardy Bum, When the Sun Goes Down, From the Ritz to the Rubble
Какво гледам
The Housemaid (2025)
The Housemaid има някои логически дупки, някои дразнещи решения на главната героиня и някои нереалистични моменти, но всички тези малки и не толкова малки грехове са изкупени от наистина неочаквания обрат в сюжета. Ако харесвате психотрилъри - беж към киното, напълно си заслужава гледането на голям екран. Допълнителни точки, че филмът завършва, съвсем тематично и на място, с I Did Something Bad на Тейлър Суифт, една от най-добрите ѝ песни. И, за да отговоря на вероятно най-очевидния въпрос - да, Сидни Суийни си ги показва и тук.