Кога за последно правихте нищо
И още: книгата Flashlight на Сюзън Чой, албумът Daughtry на Daughtry и филмът Hamnet
Какво мисля
“Нищо”, отговаряме всички инстинктивно на въпроса “какво правиш”, с бонус точки ако отговорим “нищо, на работа съм”. Инстинктивен или не, този отговор рядко е верен, защото все по-рядко наистина правим нищо. В миналото “нищо” можеше действително да означава, че човек не прави нищо. Сега предполага, че си гледаме телефона или лаптопа и не вършим нищо продуктивно, но не и нищо в буквалния смисъл на думата.
Вършенето на нищо става все по-трудно. То просто е скучно, а нашите мозъци вече са алергични към скуката. Хора гледат, скролват и слушат постоянно - докато ядат, докато заспиват, дори докато си взимат душ. Да не говорим за ходенето на тоалетна. Това е в крак с модерната философия, че всяка секунда трябва да бъде използвана за самоусъвършенстване, учене през целия живот и така нататък. Правенто на нищо е грешка, загубено време.
Или поне това много биха искали да си мислите от технологичните компании. Около средата на миналото десетилетие в масова употреба се появи термина “икономика на вниманието” - тезата, че всички се съревновават за едно и също, а именно свободното време на хората. В един момент дори издателите на книги вярваха, че са вътре в тази икономика, наред с всички останали, просто защото няма как да правиш две неща едновременно, или поне не пълноценност. Тоест, ако четеш книга, няма как да гледаш телевизия. Е, има как да държиш книга, докато гледаш телевизия, но схващате идеята.
Всички извън технологичните компании се заблуждават, че са част от надпреварата за внимание, защото единствено те правят пари от вниманието на хората. Колкото повече скролвате, толкова повече реклами виждате. Това не важи за издателите на книги, където няма значение дали държите отворена книга пред телевизора или я четете с безспирна концентрация - и в двата случая вече сте си я купили.
Правенето на нищо, в буквалния смисъл, е най-големият враг на бизнес модела на технологичните компании. Никой не го знае по-добре от тях самите. В момента в САЩ вървят няколко дела срещу компании като Meta, Google, TikTok и Snapchat. Оттам излизат тонове доказателства, че хората в тези компании, от редови служители до директори, по цял ден си блъскат главите как да накарат хората да прекарват повече и повече време в сайтовете и приложенията им. Отговорът? Като ги хванат във възможно най-ранна детска възраст.
Битката в мащаб може вече да е загубена, но на ниво отделни хора - не. В последните седмици активно се опитвам да имам поне 20 минути на ден, в които не правя нищо. Ама нищо-нищо, не от фалшивото нищо.
Ползите от правенето на нищо са много - от почивка за мозъка до по-добро настроение - но основното е, че правенето на нищо ни учи (наново) как да ни бъде скучно. В миналото скуката беше неминуема част от живота. В някои моменти просто нямаше какво да правиш. Не и сега или който и да било момент от последните повече от десет години, стига телефонът ви да има батерия.
Разбира се, днес също има моменти, в които ни е скучно, но ни е скучно въпреки всичко, което правим. Ще излъжа, ако кажа, че не ми се е случвало да си гледам телефона, докато пред мен е лаптопа, докато зад него работи телевизор. Големият капан на това никога да не ти е скучно е, че в един момент всичко става скучно. Просто изведнъж нищо не може да задоволи глада за още - още “съдържание” и по-важното, още допамин.
Комикът Бо Бърнъм го нарича “колонизация на всяка минута от живота ви”. Намирам го за особено сполучливо сравнение и ви препоръчвам да изслушате двете минути, в които говори по темата през 2022 г.
Големият проблем е, че правенето на нищо може да бъде некомфортно, дори болезнено. Веднъж научени, че няма нужда да скучаем, за нас е трудно да се пренастроим към обратното. Дори когато ни е скучно или не ни свърта, е трудно да се отлепим от телефоните или лаптопите - защото дори да ни е скучно докато правим нещо, за мозъците ни има и по-страшно, а именно: да ни е скучно докато не правим нищо.
Погледнато от друга страна обаче, ако се научим отново да правим нищо, всичко друго ще ни се струва по-интересно и смислено. Това е борба със зависимост и то от най-лошия вид: безплатната зависимост, която всички останали също имат, съответно не само не ни се струва странна, но и малко ни е страх да не изглеждаме особняци, като се цепим от колектива. Но борбата си струва, където и да започне: на дивана, под душа или най-лесно, просто не си взимайте телефона в тоалетната. Последното има и някои неочаквани позитиви за здравето.
(В петък излезе епизода на подкаста на Ratio “Агент 001”, в който час и половина говоря за социални мрежи, включително и разширена версия на горния аргумент за нищоправенето. Можете да го слушате тук. Има и видео в YouTube, но няма да ви дам линк за там. Първо, за да не храня картела и второ, защото изглеждам дебел.)
Какво чета
Flashlight на Сюзън Чой (2025)
С дебелото уточнение, че все още не съм я завършил, Flashlight е много разточителна книга. Сюзън Чой е искала да покаже завиден речник и безспорно го показва, но също така движи действието със скоростта на охлюв с проблеми с концентрацията. Романът започва с няколко мистерии - странно дете, изчезнал баща, уж болна майка, която може би не е болна - заради което създава очакване, че ще бъде изцяло подчинен на историята. Вместо обаче да е високоскоростен роман, който да отговори на горните въпроси, историята се превръща в нещо като обстоен разказ за корените на въпросното семейство. Това не е задължително нещо лошо, но със сигурност Flashlight можеше да бъде почистена откъм ненужни абзаци, страници и цели сцени, защото сюжетът определено е там.
Какво слушам
Daughtry - Daughtry (2006)
Крис Дотри обича името си дотолкова, че да кръсти и групата, и първия си албум на него - бетер Бон Джови. Жалко, че няма и песен с името Daughtry, за да влезе в елитния клуб на Black Sabbath, Iron Maiden и Bad Company. Имената настрана - Daughtry е страхотен албум, много повече, отколкото очаквах. Рок от ранните години на новия век в най-чиста форма, с много добре написани вокални мелодии, припеви и китари. На моменти звучи като симбиоза между Nickelback и Staind, което го казвам с изцяло позитивна нагласа. Най-добрата песен тук е There and Back Again, но останалите не са далеч от нея. В албума има и песен със Слаш - What I Want, която си е като излязла от албум на Velvet Revolver от онова време.
Ако не ви се слуша целия албум, слушайте: There and Back Again, It’s Not Over, Breakdown, What I Want, Gone
Какво гледам
Hamnet (2025)
Hamnet не само не е историята на Уилям Шекспир, но не е дори историята на Хамнет, синът на Шекспир, в чиято чест е написана пиесата “Хамлет”. Не, Hamnet е преди всичко историята на съпругата на Шекспир - Ан Хатауей (не актрисата), във филма носеща името Агнес. Животът на Шекспир е доста зле документиран, а този на Хатауей - още по-скромно, затова въпреки че филмът се основава на истински герои, не го разглеждам като биографичен. Въпреки че завършва с нещо като щастлив край, Hamnet е преди всичко трагедия и в повечето си моменти не страни от този си характер. Тежък филм.