6181 дни по-късно

И още: книгата "Остайница" на Рене Карабаш, албумът Americana на The Offspring и сериалът House M.D.

Какво мисля

Рано сутринта на 12 август 2022 г. ми се обади брат ми. “Тъпо ли ти е”, попита. “Тъпо ми е”, отговорих. Няколко часа по-рано двамата бяхме на стадион “Георги Аспарухов” и гледахме как “Левски” отпада от поредния неизвестен отбор - в случая “Хамрун” от Малта.

Откакто се помня съм преживявал какви ли не провали на “Левски”, но този беше може би най-тежкия за мен. Не защото беше най-големия, определено не, но защото по това време бях решил, че Проклятието е преминало. Проклятието, заради което бях преправил репликата “левскар да си, братко, е чест”, на “левскар да си, братко, е страшна мъка”.

Трудно е да се опише какво точно е Проклятието, но ако опитам с едно изречение, би звучало така: в продължение на над десетилетие “Левски” и феновете му бяха осъдени на безкрайни мъки. Всеки малък успех задължително бе последван от огромен провал. Дотолкова, че аз, силно несуеверен човек, бях приел, че Проклятието е истинско. И това е - няма измъкване.

Различни хора биха ви дали различни отговори кога започва Проклятието. Най-честият би бил датата 25 май 2013 г., когато Димитър Везалов си отбелязва автогол, “Левски” прави равен срещу “Славия” и от пръв в класирането в последния кръг става втори. Дни преди това губи купата. И отново през 2015 г., и отново през 2018 г.

Но има и други отговори - например 2009 или 2010 г. Да, “Левски” е имал провали и преди това, но провалите се редуваха с успехи, а след 2009 г. вече имаше само провали. С едно малко изключение - въпросната 2022 г., когато аха-аха да падне Проклятието, след като поне спечелихме Купата, но не. Бил съм на какви ли не провали на “Левски”. Бил съм и на повечето малки успехи в тези години, които ни вдигаха надеждите, че този път ще бъде различно. Никога не беше.

И така до миналата седмица, когато Проклятието официално падна и 6181 дни по-късно, “Левски” стана шампион за 27-и път, но за една голяма част от населението на България всъщност стана шампион за пръв път.

Но дори този шампионски сезон показа колко е силен страха от Проклятието. Десет кръга преди края “Левски” водеше с 12 точки, огромна преднина, при която повечето отбори вече биха отворили шампанското. Вместо това и аз, и повечето други левскари, които познавам, си казвахме, че шансовете ни са много ниски. Тогава един статистически сайт даваше на “Левски” 91% шанс да спечели титлата, на което мой приятел ми написа: “нямам идея как смятат процентите, но със сигурност изпускат фактора, че сме ние”.

Малко преди мача, в който “Левски” стана шампион, друг приятел пред стадиона ми каза: “после отивам да пия, освен ако не стане каквото всички си мислим, че ще стане, ама това да не го говорим”.

Няма по-нерационално нещо в живота ми от любовта ми към “Левски”. Нещото, което я прави рационална, е колко е споделена. Когато миналата седмица съдията свири последния сигнал и отборът стана шампион, хора плакаха, крещяха, прегръщаха се и всички си разказваха истории - ама ти помниш ли каква мъка беше, помниш ли как го спасихме тоя отбор. И всички помнеха.

После стояхме един час, докато отборът обикаляше да се поздравява с феновете, но накрая и те се прибраха. Излязох от стадиона, но осъзнах, че покрай цялото скачане са ми изпаднали слушалките от якето. Върнах се и макар на терена да нямаше никой, на трибуните още имаше хора - снимаха, пееха, крещяха на празен стадион. И тук става дума за сектора за жълтопаветници от средната класа, не за по-печално известните орнитолози в съседство.

Ако някога трябва да обясня защо толкова обичам футболен отбор, не бих могъл да го направя. Няма рационално обяснение. Аз дори не обичам толкова много самия спорт - харесвам го, интересен ми е, но няма никакъв спор, че бих предпочел да гледам “Левски” срещу “Добруджа” на терен, наподобяващ нива, отколкото финала на Шампионската лига. Сигурен съм, че и финалът ще е нелошо мачле, но аз не обичам футбола, аз обичам “Левски”.

И все пак, ако трябва да дам обяснение, то би се съдържало в тези 6181 дни и това как може толкова дълго време стотици хиляди хора да споделят едни и същи тъги, да преживяват едни и същи провали - над които нямат контрол и могат само да си бият главата и да повтарят как “аз да бях щях да я вкарам” - и въпреки това да се връщат отново и отново на стадиона, че и да си плащат за цялото това неудоволствие. Всичко изглежда безсмислено късане на нерви в продължение на 6180 дни, но на 6181-ия ден животът е различен. И после на 6182-ия, и на 6183-ия…

Левскар да си, братко, е ебати кефа. Не знам за колко време, не знам дали няма да си викнем някое ново, подобрено Проклятие, но знам, че точно днес, точно сега, е ебати кефа.

P.S. Така и така паметникът на съветската армия вече го няма. Не е ли добра идея отгоре на постамента да сложим един добре изглеждащ, чаровен испанец?

---

Какво чета

“Остайница” на Рене Карабаш (2018)

С голяма изненада разбрах, че “Остайница” не е нова книга. Причината сега да е номинирана за международен “Букър” е, че преводът ѝ на английски е скорошен, а не самия роман. Тези дреболии настрана, “Остайница” е добра книга, макар и доста тежка депресия. В първите няколко страници бързо се свиква, че стилът е не само поток на мисълта, но и леко поетичен - нормално, предвид, че Ирена Иванова/Рене Карабаш е преди всичко поетеса. Сюжетът е оригинален и не бях чувал нищо за него, въпреки че се интересувам от по-странните традиции в региона. Втората голяма изненада е, че книгата е много кратка. Изданието е 150 страници, но половината от тях са полупразни. Чете се за час-два-три общо, което я прави доста добра инвестиция на време.

---

Какво слушам

The Offspring - Americana (1998)

Не слушам Americana за пръв път, дори не и за втори или пети, но не го бях слушал в цялост от много дълго време. Причината да се присетя за него е, че по моловете са пуснали тениски с обложката на албума и им се чудя. Както и да е - Americana е пълна класика. Първите четири песни са без грешка, като специално откриването с Have You Ever към Staring at the Sun е самото съвършенство. После Offspring леко отпускат газта, но дори “слабите” песни в Americana са на високо ниво. Един от най-добрите албуми в жанра си, а и не само. Задължително слушане.

Ако не ви се слуша целия албум, слушайте: Have You Ever, Staring at the Sun, The Kids Aren’t Alright, Why Don’t You Get a Job?

---

Какво гледам

House, M.D. (2004-2012)

От няколко месеца гледам House/“Доктор Хаус”, вчера приключих с трети сезон. Много е приятен за гледане измежду правенето на други неща, предвид, че повечето епизоди са сами за себе си и няма нужда постоянно да си напомняш какво е станало в предния епизод. Ако има един проблем със сериала, то той е, че всичко е много формулативно. С изключение на няколко епизода, в които пациентите умират, почти винаги Хаус стига до прозрение в последните 4-5 минути ефир, което често обезсмсля предишните 35 минути.