Парасоциални явления
И още: книгата "Мастиленочерно сърце" на Джоан Роулинг, албумът The Life of a Showgirl на Тейлър Суифт и филмът The Menendez Brothers
Какво мисля
В края на миналата седмица Тейлър Суифт издаде нов албум. Какво мисля за него можете да прочетете по-долу, но по-важното около издаването му е друго: милиони хора по света приемат не само новия албум на Суифт, но и самият ѝ живот като продължение на своя собствен.
Те, с други думи, имат парасоциална връзка с нея. Ако не сте чували досега термина “парасоциален”, то той е точно това: илюзията за истинска връзка между хора, които никога не са се виждали или срещали. От едната страна са феновете, за които звездите са нещо съвсем конкретно. От другата са известните личности - далеч не само Суифт, но тя е добър пример - за които феновете са аморфна маса.
Парасоциалните връзки не са ново явление, но това им измерение е. Още през 50-те и 60-те години властите в САЩ и Великобритания са притеснени от прекалено силните чувства, които младите жени изпитват по отношение на Елвис Пресли и Бийтълс. Това обаче е по-скоро пример за влюбване в известна личност. Парасоциалните връзки предполагат не просто да си падаш по някой, а да следиш целия му живот, под лупа, да живееш и страдаш всичко с него така, сякаш той наистина ти е приятел или гадже.
Това е болест, която е невъзможна да съществува без интернет - и без “хронично онлайн”, друг модерен термин, отнасящ се за хора, които нямат живот в истинския, физически свят. Имат само и единствено такъв в интернет. Заради липсата им на реални връзки, те си създават илюзията за такава с хора, чийто живот могат да следят постоянно. Тейлър Суифт е дори прекалено виден пример. Има хора, за които никога не сте чували, но имат свои собствени групи от десетки хиляди последователи - в съвсем буквалния, окултистки смисъл на думата - които ги боготворят и не просто се интересуват от всичко, което правят, но и го живеят и преживяват така, сякаш се случва със самите тях.
Ако всичко това ви се струва леко плашещо - първо, не сте сами и второ, вероятно сте сред поколенията, които са израсли преди да имате целия интернет в джоба във всеки един момент от денонощието. Ако не ви се струва плашещо - ами, трябва.
Не съм убеден дали парсоциалните връзки са симптом на вече сринато психическо състояние или на бъдещ срив, но съм убеден, че сривът е неминуема част от уравнението. Дали самите известни личности правят нещо по въпроса? Да, разбира се. Продават на най-откачените си фенове, една част от които вероятно са искрена заплаха за живота им, все повече и повече артикули. От безброй различни издания на един и същ албум, през суичъри и свещи, до откровено откачени идеи като използваната вода от вана, целта по никакъв начин не е тези хора да получат помощ. Целта е тези хора да получат мърч.
Не става дума и за обикновеното следене кой с кого е гадже, което съществува откакто има известни хора и преса, която да ги следи. Става дума за откровени психични отклонения и нервни кризи, когато например вашата любима актриса премине през развод.
Нещата, по всяка вероятност, ще стават все по-зле. Ако досега тези парасоциални връзки бяха изцяло едностранни, сега AI чатботовете правят илюзията за двустранна връзка по-лесна от всякога. Дали ще бъде чрез специално създадени за целта платформи като character.ai или чрез разговори с другия фалшив приятел, ChatGPT, с който да се обсъжда фалшивата връзка и вероятно също толкова фалшивия живот на дадена звезда - крайният резултат ще бъде един и същ. Още илюзии и още нервни сривове.
(P.S. Докато планирах темата за тазседмичния бюлетин, се запитах дали все пак не лицемернича леко. Аз, например, имам пословична фенщина по отношение на няколко неща, като групата Oasis и футболния отбор “Левски”. Въпреки че се радвам, дразня или тъгувам на мач на “Левски” и обмислям издигането на скромен бюст в цял размер на Ноел Галахър в хола си, никога не съм се чувствал по-добре или по-зле заради каквото и да било лично събитие в живота на която и да било известна личност. Само от отпадането от “Хамрун”.)
Какво чета
Мастиленочерно сърце на Джоан Роулинг (2022)
Шестата книга от крими поредицата на Джоан Роулинг (под псевдоним) е шедьовър. Минах 1040-те страници за четири дни и дори се притесних дали няма да я приключа преди да ми свърши морето, понеже нямах нищо друго за четене в себе си. Главната история е за Еди Ледуел, създателка на анимацията Ink Black Heart, която е убита от фен на произведението ѝ, но не и на самата нея (тематично за този брой на бюлетина, но все пак по случайност). Най-силната и интересна част от книгата са главите, оформени като чат във видеоигра, основаваща се на анимацията на Ледуел. Малко по малко става ясно кои са хората, стоящи зад псевдонимите. Както и в предишната книга от поредицата (също тухла-хиледарка), и тук героите са много. Не познах кой е убиеца до последно, но вече съм се научил въобще и да не го търся.
Покрай тази книга си дадох сметка, че Джоан Роулинг никога няма да бъде призната за едно от големите имена в криминалния жанр, въпреки че прави нещо като прогресив рок версията му - дълги, особено сложни произведения, които накрая се отплащат. Начинът на писане е чак дразнещо лек. Може би към днешна дата съм чел стотици криминалета и трилъри, от стари класики до модерни буламачи, и заявявам искрено, без преувеличение, че Роулинг просто е най-добрата в този жанр. И не, не само в момента.
Какво слушам
Taylor Swift - The Life of a Showgirl (2025)
The Life of a Showgirl съдържа в себе си всичко добро, всичко лошо и всичко скучно в Тейлър Суифт. Да започнем с доброто: преди всичко The Fate of Ophelia, парче, което те удря в зъбите още с първото слушане. В албума има още няколко добри песни, като Opalite и в по-малка степен Elizabeth Taylor, но The Fate of Ophelia е в друга категория.
Лошото: Тейлър Суифт е на 36 години, милиардер, вероятно най-влиятелната жена в света и въпреки това продължава упорито да иска да убеди всички, че живее живот на ръба на оцеляването заради клюкаренето на нейни колежки. Песента Actually Romantic е грубо открадната от Where Is My Mind? на Pixies, но за сметка на това текстът е като описание на проблемите на 15-годишно момиче. Wood е музикално супер песен, но лирически е съвсем буквално ода за пениса на Травис Келси. Cancelled е приятна, но смислово е копи-пейст на друга песен на Суифт, при това многократно по-добра: Who’s Afraid of Little Old Me, издадена през далечната 2024 г. Всъщност Суифт е писала цял албум на тази тематика, Reputation, несъизмеримо по-качествен от настоящия.
Забавното е, че Суифт промотираше албума като нейното завръщане към жизнерадостен поп. Такъв има в две песни. И двете са скучни. Това е втори пореден албум на Суифт, в който личи, че никой не смее да ѝ каже, че някои песни най-малкото не стават. Ако наистина това е щастливия вариант на Тейлър, Мис Американа отчаяно се нуждае от терапевт. И от някой, който да ѝ измисли по-хубави обложки на албумите.
Ако не ви се слуша целия албум, слушайте: The Fate of Ophelia, Opalite, Elizabeth Taylor
Какво гледам
The Menendez Brothers (2024)
През 1989 г. братята Лайл и Ерик Менендез убиват родителите си. Първоначално не са заподозрени, но няколко месеца по-късно са арестувани. The Menendez Brothers от една страна проследява убийството и процеса им, което се превръща в първото “телевизионно дело”, а от друга дава гледната точка на братята от днешна дата, дадена чрез телефонни разговори от затвора. И историята им, и процесът, са забележителни по много причини, много от които изключително тъжни. Задължителен за всички, които се интересуват от true crime жанра.