Има ли смисъл от социолозите
И още: книгата "Градът и неговите несигурни стени" на Харуки Мураками, албумът Machine Head на Deep Purple и филмът The Devil Wears Prada 2
Какво мисля
Мечтата ми е някой ден да съм толкова непукист, колкото български социолог - часове след като е станало ясно, че съм се провалил (за пореден път в последните години) да изляза по всички национални телевизии и да обясня, че всъщност публиката е виновна.
Две седмици след като Румен Радев спечели парламентарните избори по особено категоричен начин, за пореден път си задавам въпроса: има ли въобще смисъл от социолози? Това е само теоретичен въпрос, защото в живия живот е пределно ясно, че без тях не може, поради простата причина, че социологическите агенции до голяма степен са се превърнали в нещо като квазиофициален съорганизатор на изборите в страната - дотолкова, че заобиколно ги има в Изборния кодекс.
Ако ви е интересно какво според мен е обяснението за поредните сбъркани избори от социолозите, можете да прочетете тук. В този бюлетин ще си говорим за по-философски въпроси.
Например този дали в България има действително професионална социология. В сравнение със САЩ например, където има цяла индустрия, посветена на измерването на какво ли не - отговорът е по-скоро не. Всъщност социологическите агенции в България са по-скоро политологически агенции. Те правят (някакви) измервания, но много повече се занимават с това да коментират политическите партии и да им дават оценки.
Това е в сериозен разрез с цялата идея за социология. Тя по същество е скучна и би трябвало да се занимава с въпроси като този каква е подкрепата за ГЕРБ сред жените на възраст между 35 и 64 в Пловдив. Но не се - такива въпроси въобще не се измерват, донякъде обяснимо, защото все пак кой би финансирал подобно проучване.
Вместо това представителите на социологическите агенции в България най-често коментират актуални събития, съставяне на правителство и други въпроси, които, казано на научен език, са качествени, а не количествени. Направете едно просто сравнение между доклад на българска социологическа агенция, където дори няма методология и обяснение какво включват крайните резултати с последното проучване на Reuters/Ipsos.
Другият голям философски въпрос е как приемаш провалите - дали си казваш, че си сбъркал нещо или обвиняваш публиката си. И сега, и през 2021 г., отговорът при всички социологически агенции е един и същ - те няма как да грешат, защото всъщност не дават прогнози, а “снимка на временни нагласи”. Това, разбира се, са глупости - хората четат социологии с идеята, че те са именно прогнози. За социолозите това обяснение гениално, защото ги освобождава от всякаква отговорност - не само, че последното им проучване не е прогноза, но и то е с предварително изтекъл срок на годност, защото данните са събирани в миналото, а кой знае какво може да е станало с нагласите в последните три дни.
Разбира се, възможно е някакъв минимален процент от хората да са си променили мнението в рамките на кратък период от време и когато в САЩ изборите в някои щати висят на стотни от процента в едната или другата посока - това е валиден аргумент. Само че не и в България и със сигурност не и за стотици хиляди или милиони души. Само за пример - големите академични проучвания се правят с данни, които се публикуват години по-късно.
В аргумента “хората си промениха мнението” има дори по-голяма дупка: социолозите се провалят дори в самия ден на изборите, през собствените си екзитполове. Отговорът им на това обвинение е, че хората лъжат анкетьорите. Дори да кажем, че това е така - в което аз искрено се съмнявам - то въпросът има ли нужда от социолози става още по-забавен.
Любимият ми пример от тези избори обаче не бяха класическите социологически агенции, а опитът за революция в сферата от страна на новата компания Balkan Metrics. В нея има всичко - кол център с изкуствен интелект, който “анализира увереност” и модел, който има “собствена прогнозна логика” за всяка партия, както и екип, в който могат да се видят експерти по каквото се сетите - от AI и киберсигурност до психопрофилиране.
Това, което не може да се види понастоящем, е прогнозата за вече отминалите избори, но за щастие интернет архивът работи безотказно (или виж картинката). Язък за целия този ей ай, ем ел, ел ей качамак, защото в крайна сметка можеше да се стигне до еднакво грешен резултат и с едно обикновено проучване на “Тренд”.
Какво чета
“Градът и неговите несигурни стени” на Харуки Мураками (2023)
Харуки Мураками няма слаба книга в общия смисъл на думата и “Градът и неговите несигурни стени” не е изключение, но сравнена с останалите негови произведения, е по-скоро пропуск (с бележка, че все още не съм я довършил). Книгата започва много силно и първите 60 страници ги прочетох на едно седене на пейка, което не ми се беше случвало отдавна. След това обаче темпото се забавя, единият от двамата главни герои (и двамата от които без имена) просто изчезва и са нужни още между 150 и 200 страници, за да може повествованието да се върне частично към първоначалния сюжет. Възможно е краят да е толкова добър, че да ми промени изцяло мнението, но предвид любовта на Мураками към отворените за интерпретация завършеци на книги, едва ли. Книга, която ми се струва насочена само към хардкор феновете на Харакири Мураки (какъвто аз съм).
Какво слушам
Deep Purple - Machine Head (1972)
Опитвам се да запълня една от големите дупки в музикалната ми култура, а именно - Deep Purple. Преди да стане дума за самия албум Machine Head, нека отбележа две неща, които преди години леко ме бяха изненадали: първо, Deep Purple далеч не са толкова известни и популярни, колкото например Led Zeppelin и Pink Floyd, особено на Запад, макар като малък да бях убеден, че са наистина сред най-големите в комерсиалния смисъл на думата. Второ, Deep Purple дори не е точно група като група, ами по-скоро често менящ състава си… ансамбъл. Разбира се, всички бивши и настоящи членове на въпросния ансамбъл варират между много добри музиканти и откровени гении, така че дано не звучи обидно.
Колкото до самия албум Machine Head, той звучи изненадващо напредничав за годините си. Откъм инструменталната част, меко казано, няма слабо. Проблемът е в текстовете и настроенията - една част от албума е направо парти рок (Highway Star, Smoke on the Water, Space Truckin), докато друга е далеч по-философска (Pictures of Home, When a Blind Man Cries) и макар двете да се смесват успешно, сякаш очаквах втората да доминира осезаемо, а не обратното.
Ако не ви се слуша целия албум, слушайте: When a Blind Man Cries, Picture of Home, Never Before, Smoke on the Water
Какво гледам
The Devil Wears Prada 2 (2026)
Вероятно над 99% от публиката ще иде да гледа продължението на The Devil Wears Prada заради модата, вътрешния хумор от първия филм и актьорския състав, но един минимален процент ще гледат филма като мен и ще го оценят за това, което наистина е: чудесна история за журналистика и медии, която според мен го нарежда по-близо до Spotlight и The Post, отколкото до самият първи филм. Издателската дейност, проблемите в редакциите - всички неща са описани напълно реалистично и разбираемо. Допълнителни точки за доста ясното анти-AI послание. That’s all.