Пишете!
И още: книгата Criminal на Том Гаш, албумът Days of Ash на U2 и филмът Love and Other Drugs
Какво мисля
Задобрявам. Трябваха ми само няколко погледа към новата мини изложба (това може би е грешната дума, но не се сещам за по-правилна) на Столична община в градинката “Кристал”, за да хвана, че всичко по нея е написано с изкуствен интелект. Иронията е, че тя трябва да възхвалява някои от най-големите творци на България, но колко да ги възхвалява, ако ни мързи да напишем едно изречение за тях?
Добрите новини са, че все още мога да хващам поне някои от текстовете, писани с AI - тоест тези, в които ги има очевидните клишета, структура на абзаци, изречения и, разбира се, изречението, че нещо не е едикаквоси, а е едищоси. Също така - ти да видиш колко много медии изведнъж започнаха магически да използват вътрешни заглавия.
Лошите новини са много повече. Първо, AI задобрява доста по-бързо от мен. Второ, бълването на текстове (“текстове”) с нулево усилие прави невъзможна проверката им, а и няма какво да се лъжем - хората, на които ни пука, сме малцинство.
Но третата и най-лоша новина е, че все по-малко хора въобще пишат текстове. Започва да се губи дори изкуството на статусите, огромна част от които изведнъж се напълниха с “не е едикаквоси”, с дълги тирета и задължително са по 20 абзаца, дори когато не се изисква да са по-дълги от пет изречения. Познавам хора, които копират от чатботовете какво да отговорят в чатове с приятели. Познавам хора, които са ми се оплаквали, че техни познати, активно ползващи AI, са започнали да им говорят с клиширани AI реплики в живия живот.
Миналата седмица един от по-младите ми колеги, докато четеше стратегията на Министерството на образованието относно AI, рязко осъзна, че самата стратегия е генерирана с AI.
Всичко това е неразбираемо за мен, защото аз обичам да пиша. Всъщност това е може би единственото нещо, което мога да правя на наистина професионално ниво. Работата ми е писане, този бюлетин е писане, писал съм песни, разкази, есета, планове, рецензии, академични материали, преди много години съм писал дори некадърни стихове. И да, уморяващо е. Дори този бюлетин, написан късно в петък вечер, не излиза от пръстите ми с най-голямото желание на света, но в никакъв случай не бих си позволил с името ми да излезе нещо, което е писано от безличен алгоритъм, нито да ви позволя да започнете събота сутрин без мислите ми, изпратени право в дигиталната ви пощенска кутия.
Тук някъде идва осъзнаването ми, че за повечето хора писането не е нито свещено, нито приятно, нито дори смислено занимание (същото важи явно и за правенето на музика, но за тази тема съм планирал отделен брой на бюлетина). Затова те нямат никакъв проблем да генерират текст за кариерата на Георги Рупчев, без това да изисква дори да помислят кой е бил Рупчев и защо подобно решение е не само глупаво, но и на границата на осквернителното. Има я и обратната страна - повечето хора не се интересуват от това какво четат, а дори и да се, нямат проблем да четат генериран текст. Нали са думи като думи?
Аз обаче имам и правя всичко възможно да чета хора и да карам хора, които имат акъл в главата, да го използват, за да пишат текстове. Вече дори не мога да се оплача от писачите на статуси, защото те поне са автентични. Никога не бих предположил, че така ще се радвам да виждам правописни, граматически и пунктуационни грешки. Не съм расист, нали, но няма какво да ви лъжа - силно предпочитам човешката раса.
Затова, казано накратко: пишете. Пишете си съобщенията, пишете си есетата, пишете си статиите, пишете си коментарите, пишете си статусите, пишете си дисертациите, пишете си песните, пишете си стиховете, пишете си разказите, пишете си романите, пишете си плановете, пишете си стратегиите, пишете си бележките, пишете си биографиите, пишете си писмата, пишете си есемесите, пишете си блоговете, пишете си дори бюлетините и събстаците.
Пишете!
Какво чета
Criminal: The Truth About Why People Do Bad Things на Том Гаш (2016)
Том Гаш започва книгата си с кратко обяснение на двете основни тези защо хората вършат сериозни престъпления: защото са недобронамерени по природа; или защото социалната им среда ги е направила такива. След което разнищва и двете. Всяка глава в книгата е за различен мит по отношение на престъпленията, например, че децата не извършват престъпления (или ако го правят е заради външен фактор), или пък че “кариерните” престъпници са често срещан феномен. За съжаление книгата не е особено популярна и не се намира лесно, аз стигнах до нея случайно в една книжарница в Будапеща. От друга страна издаването на книгата в България може би е безсмислено, защото ние тук разрешаваме шесторни убийства и самоубийства през статуси и подкасти.
Какво слушам
U2 - Days of Ash EP (2026)
“You have the right to remain silent - or not”, са първите думи на Боно в Days of Ash - EP*, което се появи напълно неочаквано. Песните са почти изцяло политически настроени и поне първата от тях, American Obituary, очевидно е писана съвсем скоро. В известен смисъл EP-то е продължение на последния им албум, Songs of Experience от 2017 г. Тези описания настрана, U2 са във върхова форма и възрастта им не им личи един грам. В Days of Ash има пет песни, всичките от които са между добри (American Obituary) и невероятни (The Tears of Things) и ако имате 25 минути, изслушайте всички от тях. Повечето хора не харесват U2 почти автоматично, но за мен лично това е една от най-добрите групи, които някога са съществували.
*Понеже EP-тата са малко позабравен и вече доста рядко срещан формат, да отбележа, че е нещо като половин албум.
Ако не ви се слуша целия албум, слушайте: The Tears of Things, Yours Eternally (ft. Ed Sheeran), Song of the Future
Какво гледам
Love and Other Drugs (2010)
Love and Other Drugs звучи като романтична комедия и може би в първата си част наистина е такава, но бързо се превръща в сериозен (и чудесен) филм на доста по-сериозни теми. Двамата главни герои са търговец на виагра и млада жена, болна от Паркинсон. Мисля, че е пределно ясно къде се пада комедията и къде сериозната част от сюжета. Учудващо за мен, филмът е получил посредствени оценки при излизането си, докато аз очевидно не споделям това мнение. Иначе режисьорът си е поставил за задача да видим възможно най-много пъти Ан Хатауей гола и я е постигнал. За тази част от филма не съм чел оплаквания и критики.